Луи Арагон

превод: Пенчо Симов

Пак времето се мъкне в ход унесен
и пак запрегна то волове рижи Есен
Небето впива лъч сред златния листак
Електроскопът жив октомври дреме пак

Дни карловингски В тях криле сме мекушави
Мечтите ни вървят полека като крави
узнаваме едва за станала беда
Не знае залезът на утрото труда

Блуждаем в жилища опразнени отдавна
лишени в този миг от скръб и мисъл явна
Сега сме духове и призрачен сме зов
от слънчевите дни изпълнени с любов

Привичката си пак след двадесет години
подхващаме сега под Небесата Сини
като на гардероб запазени под тях
не придобили тъй ни смелост нито страх

И пак настъпват дни на механични фрази
Отказва се човек от гордостта и тази
мелодия дори е слушал вече той
по радиото си при случаи безброй

Години двадесет са време през което
едва ще израсте във зрял човек детето
За нас е тежко че след двадесет лета
предишните деца ни стигат с лекота

Заглавие е туй След двадесет години
в което цял живот се вмества с букви фини
и на Дюма-баща шегата тъй се сля
със сянка що за теб любима е била

Единствена е тя най-нежна най-красива
като октомври в миг червенокоса бива
надежда трепет страст и обич погледни
от нея чакам вест и отброявам дни

Съпруго моя тъй животът ни отмина
в броените за нас година след година
но щастието не престана да расте
не бяхме тя и той а бяхме двама те

А твоят лош младеж бе фигура мъглива
която надалеч от взора се изтрива
като че писмен знак на пясъчния бряг
От теб неопознат е той до днеска чак

Мъжът е променлив същински облак ето
докосваше ме ти със нежност по лицето
на челото ми ти поставяше ръка
над кичура сребрист се спираше така

О моя обич ти едничка само ти си
И губя нишка тук в заплитане голямо
живот и стих и глас какво лиса били
Обичам те желаех да ти повтарям само
но казана без теб таз дума тъй боли