Римма Казакова

превод: Петя Цолова

***
Русия трудна е любов.
Войната уж е отгърмяла,
а тя е във траншеи цяла,
с дъх на барут от всеки ров.

Макар че да се отплатя
за нейната любов огромна
едва ли някога ще смогна,
неизтощима ще вървя.

Тя като правда е една.
Не ще ми стане с нищо чужда.
И виждам аз, че нямам нужда
от път по-лесен, настрана.

Не, никак страх не ме мори,
че с нея като зърно пясък
ще се загубя в градски блясък,
в години, версти и гори.

И млякото й, и меда
в мен всяка болка ще надвият.
О, сладка обич е Русия,
макар, че трудна да е тя.

***
Под един и същи покрив с мен
в моя земен ден обикновен
свойте дни довършва в тишина
мъж, убит отдавна на война.

Много време мина оттогаз -
толкова мъжът не е сред нас,
въпреки, че сутрин става все,
бръсне се, разхожда се, яде.

Пие. Дъвче бавно той кюфте.
И е жив - макар и да не е.
Всички лекари твърдят без жал:
свършено е - той е взел и дал…

Бащиният образ светлоок
и мундир зелен, военно-строг,
цял във ордени - иконостас,
туй получих от войната аз.

А пък беше той добър казак.
Как го помня в детството си, как!
Във очите - руска хитринка.
Топла буза. Жилава ръка.

Скъпи мой, другарю комисар,
ти по възраст още не си стар.
Можехме какви ли не неща
да извършим с тебе на света.

Но във тази горестна война,
във далечна някаква страна,
във хиляда и не знам кой бой
за Родината загина той.

Със какво да се теша? С какво?
Ще загърна твоето палто.
Дай по стълбите да слезем ний,
ще намеря пейка - поседни.

Зад гърба ми с поглед дълъг, ням
с мен прощава се баща ми. Знам
вече аз какво да правя. Как
и какво -
       да любя,
и какво -
       да мразя
пак.

***
Не, никога вие не ме оскърбихте,
хора с ръкави, до лакет завити.

Рано ме будехте, за да започне
моят ден с този на хора работни.

Рано ме учехте: заедно щом сме,
значи, сме заедно - денем и нощем.

Пред разсъмване майка ми вече подава
обрашняна ръка - да засуча ръкава.

А за лучец и краешник през войната
бягахме от поляните и от реката.

Скубахме лен със насинени длани -
този урок и до днес ми остана.

Не уютно, не вкъщи растяхме тогава,
а сякаш на паша - сурово и здраво.

Кончета, пуснати на поляна голяма.
И добре е. За нищо не съжалявам.

Затова днес от нищо не се страхувам.
Плевелчета явно в кръвта ми плуват.

Вътре в мен, както в козичка бодлива,
има селска костилка - твърда и жива.