ТРАКИЯ
превод: Румен Стоянов
ТРАКИЯ
I
Опитвам да пиша в автобуса, който обхожда севера на
гръцка Македония - откъм страната на Тракия сама по
себе си* съм - но е трудно. Трудна е границата на словността.
Към окрайнините на Тракия вдига полет съчетание от
гълъби. Към окрайнините на Тракия побягна стадо
свини. Върху възвишение, което не е на Славата, кацнало
е православно прицърквие сред кипариси и тук някъде
са се борили, от слава опиянени, Титаните. Днес имена
са на мотели, 10?, десет евро за час, с право да слушаш
гъсешкия кряк до съседната врата.
Там изгрява слънцето. В Тракия.
Понякога то иска да се върне там, преди оттук да мине.
Приемам го в гръдта ми. В гръдта ми са очертани
слънчеви лъчи.
II
Винаги имало е приятели, опитващи се да ме разубедят
от посещение в Тракия. “Там е много опасно,
тракийските жени разкъсали Орфей, знае ли човек какво
може там да му се случи.” Една тракийка ми даде еклер,
каза, че съм бил красив. Пиша границата на живота.
В Тракия някой казва обичам те.
В Тракия вече има палимпсести.
Би ти харесала почивка, отдих сред красота, но още
трябва и да твърдя, че в Тракия безспир извайват
мраморни глави.
От другата страна на словността има, то се знае,
безмълвие. На самата граница всичко е ведно казвано и
премълчавано. Гринуич на говора,
нулевият меридиан на езика.
По пътя, 7.XII. 03
III
Поетът е на границата на словността. Всичко живо,
изключая немите, говори. Всичко живо говори, през
цялото време. Понякога казват: границата на словността
е усещана от всички. Говори ли поетът, казва: тази е
границата на твоята словност. Казва го поетът кога
говори (макар просто да говори, повечето пъти). И какво
говори поетът, когато казва? Поезия, граница на
словността.
София, България, 7.XII.03
1. Даденото с наклонени букви е на английски в първообраза (бел. прев.).
БЕЛЕЖКИ ЗА ТРАКИЯ
В Ксанаду сам Кублайхан
издигнал приказен палат*.
В произхода, в онова, което наричаме
момента, в който нещо става,
правилото отваря се към изключителното,
става венчелистче със собствен цъфтеж,
гъбясалост по гранитната кожа
на времето, три образа се борят
да останат в захласа на ретината:
профили или върхове към небето,
свеждащи се до бодливостта
на венец от тръни
1:100, пунктирана разграниченост
върху асфалтовия път,
означаваща посоката на битието,
уморителната музика на сферите
под гумите на автомобила
и, да, човешко тяло
разпарчетосано при очертаването
във вид на последователни ципи,
обединени от олюляваща се направа,
неустойчива дори когато е изправена,
развявана от ветровете.
Тия са първоначалните образи:
силно впива се първият, пребъдва
като музика в чакалня вторият,
откъсва се от земното привличане
и се издига третият, небесно тяло,
чието кръжене ще бъде определено.
Ти си мислеше за какво се отнасяха
те, венецът, посоката и тялото,
и нямаше възможно съмнение:
те сочеха брачния съюз на Тракия
с досегаемата действителност,
санбенито, вързано към огледалото за обратно виждане,
умножаващата паяжина от скоростни отсечки,
която пак облик придобиваше
на всеки 2,25 метра, и килограмите в повече,
изневиделица левитиращи и тутакси
вече левитирали или сякаш. Тъй произходът,
мястото, което се съставя
и простира в метеоритни
невронни дейности, откъм
символното въображение, но
моля ти се,
не ме насилвай сега за Музея,
за проверка на системите за писане,
лесове на писмена, украшателски
образци, паметни пандантиви,
урни, урни, погребални урни
и към обилната сбирка от монети.
Нито към допитване до изопнати управници,
резервоари на властта, северняшки учени,
до важни клечки
в системното обследване.
Не ми стигат рушевини, архиви,
енциклопедии, пътеводители за стопаджии, фишове,
интернетски страници, компаси.
Да, тъй я, живей в гледеца,
демон, вече настанил се между миглите,
страна - която ще дойде, ханаан трилик,
без мляко, нито мед, скрижали, Мойсей и скинии,
а бодлива тел гледката пристяга,
разделения между скоростни платна,
пунктирано бяло върху черно
и чаршафи, съзирани, раздухвани из въздуха,
увенчават някои сгради:
навътре и навън в полагащата ни се Тракия тупти,
тука-тука сега-сега,
не “потъналата катедрала ” или умалеността
на паметника (”Светото Семейство”, “Нотър Дам”,
“Свети Петър”), сведен до пластмасов кокосов орех
в някакво шишенце, пастмасово и то,
изпълнено от тоя ми ти паметник,
умален до 1000:1 или повече,
и с алена и синкава вода,
напомняща за сняг, и Коледа и т. н.:
там, не долнопробно, там, не възвисено,
място скришно, че никой Тасо
кусур да не намери и всичките Лакани
да упражняват своите безкрайни и бездънни
препрочитания, там, ето тук,
трънени венци, преобразувани в зърна на гръд
и разграничители на пътни платна - ципове,
които позволяват да бъдат съзирани,
и едно тяло сякаш от коприна
нека да научи как да се рее в мига, в мига
на екстаза, аах, Тракия,
аах, Тракия, Тракия, Тракия.
Сан Пауло, 20.8.2003.
* На английски, превод Ал. Шурбанов. Останалите думи в курсив са на английски или френски.
