СТИХОТВОРЕНИЯ
превод: Нино Николов, Ристо Куйвисто
***
Светът живее в сянката на свойта гибел.
Аз се прибирам със ските през зимната вечер.
Дете съм, наоколо има стаена гора.
Псалми пее майка ми вечер вкъщи преди да настъпи нощта.
Денем светлик се катери по клоните. Ние сме мълчаливи.
***
Дърветата, които чакат лято,
са сигурни, че то ще дойде.
Те канят вятъра да помете
снега от клоните огънати,
дъжда - да размрази корите от леда,
че да набъбнат и да се разтворят пъпките.
Със слънцето те разговарят,
с изгрялото за мъничко над хълма.
И то се вслушва в тях, денят расте,
задържа се по-дълго светлината.
И няма нищичко по-сигурно от туй,
че ще настъпи пролетното време,
че ще пристигнат прелетните птици
и ще накацат, сякаш са се договорили, по клоните.
И какво ли ще стане, когато светът сутринта се събуди?
Изпод разлистеното ще избликне песента на лесовете
и ще потънат дъждовете в огледалото от кротка езерна вода,
и ще премине през простора тръпка весела,
докрая слънчева и слънчево отдадена докрая.
***
Дрехите на страданието,
които си навличал през годините,
ще овехтеят, ще се превърнат в дрипи,
ще опадат като снега от пролетните клони.
Тревата на живота ще поникне,
че да усетиш гъдел под нозете си,
и като рокличка от майка ти ушита
надеждата да те докосне и обгърне.
Престани с този страх, с тези бедствени чувства,
криволиците твои ще свършат най-сетне,
семена ще са те, полетели с най-дългия вятър.
Утре цвят ще разтворят, с ухания ще се изпълнят,
извисени върху земята.
***
С колко ли е отминало лятото?
С колко ли се е приближила пролетта?
Подгизнала, мълчаливата птица на мъглата
кълве помръкналата нива на ноември.
***
В залеза
накрая остава видим
само нежният силует на голата бреза,
покриван бавно с дрехите на мрака
под зеленикавите небеса.
И корабът така изчезва към морето си,
покрито от звезди.
Заглъхва ли светът,
тогава можем най-добре да видим
лицето на невинността.
***
Реката вдига пара
сред заледени брегове
като жребец в студа.
Потоците са саможиви,
сковани в лед като света.
Но от жребеца се излъчва сила,
препуснал е, отнася вест
към селото, затънало в снега
под склон от слънчев блясък.
***
Спрях пред небесата на очите ти
и се загледах в техните дълбочини,
където облаци се диплят
преди да станат дъждове.
Сух вятър духна
над влажни от нощта треви.
Излязох,
чух че флейта се събуди
и полетя върху води.
***
След три есенни бури настъпва зимата.
Днес е третата.
Вятърът заслепява очите,
по кората на бора прилепва сняг,
погиват жълтите теменужки.
От днеска ще се уча на отказване,
гората е опразнена,
опитва пролетните свирки.
***
Боя се от всичко,
което е по-силно от мен.
Плашат ме разлюлените крила на ветровете,
мракът на дълбочините,
задъханите жребци на вълните.
Зимната нощ приближава по скърцащи ледове,
лемингите се гушат по своите дупки,
хълмовете трещят, боровете се пукат.
Всичко това е по-силно от мен,
моите думи за него са глинени точета,
цопнали върху нозете ми,
просвистели,
оставили кал по килима.
Всичко това е по-силно от мен,
моя е тишината,
тишината пред моя прозорец,
прозорец без думи,
разтворен към световете.
***
В подножието на стройните борове,
брат на прохладния мъх,
дай ми да бъда, Господи!
Там всичко ме чака,
склонил се е там
с майчино чело раят.
