КАРЕЛ ЯРОМИР ЕРБЕН – КИТКА. БАЛАДИ ИЗ НАРОДНИТЕ ПРЕДАНИЯ
КИТКА. БАЛАДИ ИЗ НАРОДНИТЕ ПРЕДАНИЯ
електронна книга
превод от чешки: Атанас Звездинов
НЕУВЯХВАЩАТА „КИТКА” НА НАДЕЖДАТА
За „Китка” казват, че е сред най-любимите, най-четените и най-издаваните чешки книги. Излязла за пръв път през 1853 година, след своя повече от век и половина живот, тя продължава да вълнува и съвременния читател. И което е по-важно - да вълнува хората от всички слоеве и възрасти. Чехите знаят баладите наизуст от най-ранна възраст и ги тачат като най-ценно народно достояние.
За Ербен се пише, че творчеството му още отначало е привлекло внимание, на каквото рядко се е радвало друго чешко поетично или изобщо художествено произведение. „Китка” изведнъж станала и задълго останала най-популярната чешка стихосбирка. В тази връзка се подчертава и влиянието на Ербеновите балади върху другите изкуства. По тях са творили музика Фибих и Дворжак, създавали са изобразителни творби художници като: Манес и Алеш, Ян Зързави… Когато се говори за влиянието на „Китка” в чешката литература, се посочват като приемници именити творци: Неруда, Халек, Волкер.
Юлиус Фучик пише че: „Китка” е единствената Ербенова поетична книга, а е толкова хубава, че е била достатъчна да му осигури слава за цели столетия… от него са се учили много бъдещи чешки поети, както са се учили и от Маха. Затова двамата - Маха и Ербен стоят в началото на модерната чешка поетика едновременно като нейни извори и опорни стълбове.”
Ако се попитаме на какво се дължи това високо признание и от обикновените читатели и от знаменитите личности, за които стана дума, може би първо трябва да изтъкнем историческата роля, която е изиграла „Китка” в един съдбовен за народа момент. А именно, че в периода на Баховата реакция, опирайки се на непреходното народно творчество, Ербен е успял да внуши, че народът не може да бъде победен, че той не може да загине. Може да е странно, парадоксално, но от трагичните сюжети на баладите извира житейският оптимизъм на народната мъдрост.
И може би именно този трагичен оптимизъм или оптимистичен трагизъм е бил най-естествения, най-необходимия тон за момента. И затова е проникнал в народната душа. Вярата на Ербен в нравствените добродетели на човека, художествено внушена като вяра в победата над тъмните сили, доказва преходността на поражението и непреходната сила на народната жизненост.
Разбира се, не само тази историческа роля би наложила „Китка” в съзнанието и душата на хората. Явно, че тя е техен отглас, зазвучал като необходимост. Страстен събирач и изследовател на фолклора, вникнал в душевните трепети на народа, Ербен е разбрал какво го вълнува и е намерил отвътре пътя, който може да го доведе до надеждата. Дълбок подтекстов смисъл имат засегнатите в баладите проблеми: за верността, за майчината любов, за справедливостта, за родовата принадлежност, за единството, за любовта към живота, за народността, за неизменната победа на човека над злото, за братството на славянските народи, за любовта към отечеството, за възкресението на непобедимия народен дух… Ето защо тази единствена Ербенова поетическа книга има заслужената си щастлива съдба.
Неоправдано бе, че една класическа творба, с такава стойност и значение, дълго не беше позната като цяло на българския читател. Докато през 1994 година излезе първият превод на тази книга.
„Китка” (из народните предания) заема изключително важно място в чешката литература и в съзнанието на чешкия читател и до днес - със своя възрожденски характер, с баладичността си в духа на народната песен, с простонародните съдби на своите лирически герои, с чистотата и пълнозвучието на поетическия си език и поетическа форма. Това поставя на тежко изпитание и най-опитния преводач” пише в рецензия за превода Димитър Стефанов. Не зная дали тази трудност е стъписвала преводачите, та не са се заели с нея. Но съм убеден, че си е струвало да опитам. Такъв шанс за преводача се явява веднъж.
Над „Китка” работих десетилетие. Първият ми опит - фрагменти от „Златния чекрък”, ми бе подсказан и поощрен от незабравимия професор Светомир Иванчев още в студентската 1966 година, за което винаги ще му дължа благодарност.
От излизането на “Китка” през 1853 година са изтекли повече от век и половина. Едновременно с непреходното в нея, тя естествено се е отдалечила по нещо от възприятието на съвременния читател. Но нашият съвременник не ще отмине снизходително и ще приеме с разбиране и религиозните моменти, които тогава са били път към сърцето на народа и дълбоката нравствено-идейна същност на ербеновите балади. В тях има нещо изконно и пречистващо, така необходимо на човека в забързания ни информативен век. Бих отишъл и по-далече: особеният оптимизъм на ербеновите трагедии навярно би допаднал на днешния човек, който живее под натиска на не една обреченост и стрес.
Пък и достатъчно е само тези балади да ни накарат да се спрем за малко и да се замислим за същността на основните човешки добродетели, за етичните норми, които си остават основата на всеки човешки напредък.
Много години, след като бе разписан в издателство „Народна култура”, ръкописът не видя бял свят. Но може би е било за добро. И после непрестанно работех над него. Избистри се. Зазвъня. А и превратността на времето ми помогна да вникна по-дълбоко в чувствата на Ербен, когато е писал тези балади. И може би съдбата пожела тази книга на надеждата да излезе в България именно сега.
Атанас Звездинов
1994, 2003, 2011
КИТКА
Майка починала, легнала в гроба -
деца сираци оставила.
Идвали често те по ранна доба,
майка си не забравили.
И дожаляло на майката клета:
душата й се върнала
и въплътена в дребни цветчета
гроба си тя обгърнала.
Децата й по дъха я познали -
милвала а син, а щерка.
И си цветчетата те назовали
майчина душа - мащерка.
Мащерке, дъх на родината мила,
простонародни предания,
брах те на гроб, на старинна могила,
кому да нося ухания?
Ще те завържа в китчица скромна
с панделки нежни, дантелени,
път ще ти дам към земята огромна -
близки там имаш поселени.
Може би щерка над теб ще трепери,
от твоя мирис привлечена.
Може би син непознат ще намериш-
със сърце на тебе обречено.
СЪКРОВИЩЕ
Между буките на хълма,
църквичка със кула ниска
с екот въздуха изпълва, -
чува се в селцето близко.
Не е екот на камбани,
който в склона близък чезне -
дървено клепало кани
всеки в църквата да влезне.
И към нея от селцето
хорски ручей се излива
с глъчка богобоязлива-
тъкмо е Разпети петък.
В храма - скръб, стените- голи.
В креп олтарът се чернее,
кръст на черното заболи,
Пасха* - в клироса се пее.
А какво белей в гората,
в гъсталака над потока?
Селска някаква жена е,
носи нещо тичешката,
крачката й е широка.
В празнична премяна тя е,
откъм склона зад потока
носи малчуган горката.
Тича тя, с момчето тича,
бърза да пристигне в храма,
че към склона я привлича
църквичката неголяма.
В падината към потока
бърза с крачка по-широка.
Както си ветрецът вее,
чува се от храма пение:
пак от клироса се пее
за Христовото мъчение.
Тича, тича край скалите
смаяна, широкоока:
“Сякаш лъжат ме очите?”
Спре. Огледа се. Но ето
изведнъж обратно свърне,
пак застане, пак се върне -
“Там - гора? А тук - шубрака,
а натам пък е полето?
Заблудих се в гъсталака.
Боже, що със мене става?
Камъка къде остана?
И каква е таз промяна!”
Спира, пак се устремява,
удивена и припряна,
трие си с ръка очите,
приближава, пак се пита:
“Ах, каква е таз промяна?”
Тука, недалеч от храма,
посред гъстата дъбрава
имаше огромен камък.
А какво се днес явява?
Гледа слисана жената
и се чуди що да стори -
как порасла е скалата
и е куха, с вход отворен.
Чуди й се и се мае,
та веднъж ли тук била е?
Вижда тя разколебана:
стълба води в кухината
в този кремък издълбана.
А където сводът чезне
в сумрачния скут на ската,
сякаш нещо пламне, блесне -
като месец бяло става
или пък със блясък алест
вече във червено плава
като слънцето по залез.
Гледа, смаяна ужасно,
тегли я към входа скрито
и засенчвайки очите,
взира се в туй място ясно
“Боже, как там чудно свети!”
Трие пак очи тогава -
ето, с крачка приближава.
Що ли е така да свети?
Как човек да се досети?
По-нататък не отива,
гледа и отвън се свива.
Но защо е колеблива
в свода взряна стоешката?
Чезне нейната боязън,
любопитна е - в съблазън
тя прекрачва крачка само.
Стъпка, втора, по-нататък
сякаш че я тегли чудо.
Крачка, втора, а в скалата
спящо ехо само буди.
Колкото върви пленена,
расне заревото - ето
сводът в залата отива…
Но жената поразена
с длан закрива си лицето.
Гледа ли, очи присвива.
Гледа, плахо се озърта -
виждал ли е някой смъртен
толкоз красота да има,
само със небе сравнима?
Водят зейнали вратите
в зала с вещи огледални -
в златно зарево - стените,
сводът все с рубин покрит е,
а колоните - кристални
А пък отстрани на входа
гдето мраморът започва
(кой ще вярва със охота?)
два огъня се източват -
два огъня несравними
и по блясък негасими:
над сребро гори отляво
огън бял като луната,
вдясно пък се извишава
пламъка над куп от злато.
Светят в залата богата
над съкровището ясно
и дорде е тук, ще мятат
пламъци, не ще угаснат -
неуморни, неподвластни.
И жената няма сила -
цяла заслепена, бледа,
във земята поглед впила,
как към пламъка да гледа?
С лявата ръка притиска
до гърдите си детето,
мести погледа си ниско
и по-смело се оглежда
и въздъхва тежко, клето
и в душата си нарежда:
“Мили боже, ще изпитам
глад и нужда нетърпима,
в бедност ми се нижат дните,
а съкровище тук има!
Толкова сребро и злато
под земята тук са скрити.
Шепа от това имане -
и ще бъда аз богата
и ще бъда аз честита,
и детето ми ще стане!”
Колкото стои смутена,
толкоз става по-плашлива.
Ето, кръста тя поема
и към пламъка отива -
стъпи, къс сребро подхване,
ала пак го там положи,
вземе пак и проверява
тежестта му, но тогава
пак дали ще го положи?
После в скута й остане.
И по-смела е с успеха:
“Туй навярно пръст е божи,
дал богатство за утеха -
иска аз да съм благата:
грешно да е да посегна,
пак греха ще пренебрегна.”
Тъй мълвейки си жената,
щом детето си положи,
кляка, дрехата простира,
от купчината събира
и среброто жадно стиска:
“Туй навярно пръст е божи.
Той да ни помогне иска.”
Как купа цял ще нарами?
С пълен скут е, едва става
и в забрадката добавя -
тъй среброто все я мами.
Да върви е вече време,
към детето гледа нямо -
как със всичко да го вземе?
Двегодишно е, голямо.
Туй съкровище късмет е,
който трябва да приеме,
ала как ще носи двете?
“Мама, виж, сребро намери.”
А детето й трепери:
“Мамо! - вика. - Мамо, мамо.”
И ръце протяга само.
“Тихо, сине! Стига плака!
Само малко тук почакай,
скоро ще се върне мама.”
Тича вече гологлава,
залата назад остава,
през потока, пак по хълма
бърза, бърза, с радост пълна.
Само след минути къси
празна тя се връща, виж я -
бърза потна, едва диша,
да се върне при целта си.
Както си ветрецът вее,
чува се от храма пение:
пак във клироса се пее
за Христовото мъчение.
Бърза, пак се връща - ей я,
гледа я детето, кряска,
“мамо”, радостно се смее,
“мамо” и с ръчички пляска.
Другаде се устремила,
тя не гледа към сина си -
блясъка метален търси,
златото й е по мило.
Кляка, дрехата простира,
от купчината събира
и в полата трупа злато.
С пълен скут е, едва става,
но в забрадката добавя.
Как сърцето й поскача
как е радостна, горката!
А докато злато мъкне,
малкото не ще да млъкне -
мята се и жално плаче:
“Мамо! Мамо! Ах, ах, мамо!”
и ръце протяга само.
“Тихо, сине. Стига плака.
Още малко ти почакай!”
Към детето се надвесва,
в скута гребва, както свети -
на дланта й - две монети,
ала то не ги харесва.
Тя ги звънка: “Слушай, сине,
слушай, този звън един е.”
Плаче то, а тя не чува,
и сърцето й ликува.
В скута си отново бръква,
шепа злато пак измъква,
с него тя го забавлява:
“Виж какво ти мама дава.
Тихо, сине, стига плака.
Как звъни послушай само.
Малко още ти почакай,
бързо ще се върне мама.
Хубаво си поиграй, де,
мъничко почакай, хайде!”
Пак през залата притича
и детето си оставя
подир нея да наднича
Към потока приближава,
пряко горските поляни
носи скъпото имане
и пред своя дом застава:
“Ех, колибо моя бедна,
остани с това огнище.
Как не ща да те погледна -
не намирам в тебе нищо.
От горите надалече
и от тези бедни стрехи,
в друг дом ще живея вече.
Ще потърся там успехи.
Тръгвам, тръгвам си оттука -
радостна ще си отида.
Тръгвам, чака ме сполука
и града голям ще видя.
И имоти ще накупя.
И почитана ще бъда.
Сбогом, дом мой, беден, схлупен!
Сбогом, мой живот оскъден!
Нямам грижи на земята
и не съм вдовица бедна.
Виж във скута ми…” Горката,
ех, защо ли там погледна!
Да не беше хич гледала,
че от ужас пребледняла,
цялата трепери, сяда
и по чудо не припада.
Вижда, туй какво е, чака
и сама не хваща вяра?
Блъсва тя вратата стара-
раклата си там е скрила,
дето е сребро пълнила.
Вдига бързешком капака:
“Господи, какво ме чака!
Каква нова, страшна рана!”
Станало среброто камък,
а в полата й купчина…
О, каква, каква измама:
вместо злато - чиста глина.
Цялата е изтерзана.
Щастието недостойно
тя загубила е двойно.
ІІ.
И какво й е отнето,
щом сломена осъзнава,
нож пробожда й сърцето,
та от ужаса обзета,
с вик дома си разлюлява:
“Ах, детето! Мойто мило!”
“Дете мило, мило, мило!”
в гъсталака заехтява.
И в предчувствие отровно
тича тя…Не, полетява…
като птица тя се носи
през леса в пътеки коси
към имането лъжовно
при върха със църква бяла.
Откъм храма вятър вее,
ала се не чува пение.
За Христовото мъчение
в него вече се не пее.
Търси онзи вход в скалата…
Гледка, отпреди позната
в гъсталака я посреща.
Ето, недалеч от храма
камъкът стърчи насреща -
входът, залата ги няма?
Няма я скалата цяла,
сякаш тук не е стояла.
Как жената тук се мае,
ужасена търси, вика,
как по хълмчето блуждае
лудо, смъртно бледолика.
Вече със очи мъгливи
и мъртвешко сини устни
виж, през тези храсти диви
пак надолу тя се впусне.
“Ох, беда! И тук го няма!”
Храстите дерат ръцете,
тръните бодат нозете -
търси…ах, каква измама-
входа вече тук го няма!
Болка със страха се меси,
щом я ужас нов обгърне:
“Кой детето ми ще върне?
Ах, дете, дете, къде си?”
“Под земята тук се крия -
чува глас на тихи струи -
ни око ще ме открие,
нито пък ухо дочуе.
Тук блажен съм и нехая,
ни вода ни залък взимам
върху мрамор си играя,
чисто злато в скута имам!
Нощ и ден не се редуват,
не заспивам, както вънка
и играя много, чувай:
“Зън-зън”, слушай как то звънка!”
Пак жената входа търси,
но напразно, в страх изгаря.
Хвърля се върху земята,
коси скубе и се мята
бледа и окървавена:
“Ах, горко ми! - вика, стене -
Как земята се отваря?
Как да те намеря, мило?…
Дете мое, мило, мило…”
И гората го повтаря.
ІІІ.
Мине ден, и друг след него,
дните в седмица изтичат,
в месец се нанижат, ей го
вече лятото наднича.
Между буките, на хълма-
църквичка със кула ниска
с екот всеки ден изпълва
до леса селцето близко.
Съмне ли, от дом подножен,
чул звънчето че подканя,
всеки селянин набожен
идва тук и чело скланя.
Кой таз фигура познава -
с поглед сведен я заварят,
свещи не горят в олтара -
коленичила остава.
Диша или не? Защо ли
устните са посинели?
Ах, да, тихо - тя се моли,
Но позната тя не е ли?
А когато пусне църква,
и вратата се затвори,
тя в гората се помъква
все по хълма нанагоре.
Бавно някъде отива
по пътечката си няма.
Търси все скалата сива,
спира пак при онзи камък.
Там въздъхне предълбоко
и сведе челото в длани:
“Ох, детето ми!” - изохка
и негласен плач подхване.
Да, нещастната женица
от колибата това е,
вечно скръбна мъченица
Светло от зори до вечер
няма в погледа й вече,
Нощем що е сън не знае.
А пък рано, щом напусне
пак мъчителното ложе,
“Ах, детето! - движи устни -
Ах, горко ми! - тя ридае. -
Моля те, прости ми, боже!”
Лято беше, стана есен,
после зимата измина,
но скръбта не се разнесе
и сълзата не изстина.
Смъкна снежната покривка
после слънцето, обаче
устните не сгря усмивка-
там вдовицата все плаче…
ІV.
Чуй, сред буките празнуват,
откъм църквицата ниска
звуци призивни се чуват
през леса в селцето близко.
И нагоре се извива,
върволица от селцето -
бърза богобоязлива -
днес е пак Разпети петък.
Пролетният вятър вее,
носи нежно песнопение -
в храма се отново пее
за Христовото мъчение.
А по склона се задава
от леса жена. И чудно
хода си защо забавя?
Спомен ли я угнетява,
та са крачките й трудни?
Приближава отдалече -
до скалата тя е вече.
Чуди се: Каква промяна!
В гъсталака до ден днешен
край църковната поляна
камък в пътя й стърчеше?
А сега съзира свода
и отместена от входа
пак оназ скала с пролука -
сякаш все била е тука.
И косите й настръхват,
мигом ужас я обзема,
цялото тревожно бреме
на вината я повежда.
Без да чака, тя се пъхва -
цяла в страх и във надежда,
тича в прохода подземен,
сякаш светлина видяла.
В страх жената приближава
и във ужас и надежда
тук оглежда се тогава
За сребро ли жадна тя е?
И за злато днес нехае!
“Тука, мамо, тука, мамо!”
Тя детето си съглежда,
тъй оплаквано, когато
от година тя го няма.
Но без дъх жената, цяла
вече в ужаса трепери
и забързана в премала,
в здрава го прегръдка крие,
бяга, вън да се намери.
Трясък, грохот! Гръм ли бие
по петите й в скалата?
Страшен пукот, вихър вие.
Ври земята в шум и тътен…
Рухва залата богата.
“Помощ, Божа майко!” - пътем
вика, вече изумява,
гледа и се удивлява.
Пак промяна ли настава!
Тихо е. От входа няма
помен. Ей го онзи камък.
Всичко си е, както беше -
тук порядък пак владее.
Гдето песента звучеше,
също вече се не пее.
Но без дъх жената стъпва -
бърза, бърза да сколаса
и от ужаса потръпва,
своето дете отнася.
Към гърдите си го вдига,
някой да не й попречи,
бяга, дъх едва й стига,
въпреки че е далече.
Бяга, пътя не избира,
все по склона, пътя знае,
в страх и в радостна омая
в бедната си хижа спира-
Вижте я как във гореща
благодарност цяла свети.
Сълзите си не усеща.
Как детето си целува
по лицето, по ръцете,
как го стиска безсловесна,
как в блаженство цяла плува.
В скутчето му нещо блесна.
Звънна. Що е? Чисто злато!
Дето беше му го дала,
дето за игра го кани
в светлата подземна зала.
Но жената не я мами
туй, което толкоз рани
причини й. Толкоз горест.
Благодарна и благата,
знае тя едно едничко,
тъй пречистена от корист:
Малко е да имаш злато,
а детето е над всичко!
V.
Храмът вече е съборен,
не звъни камбанка тук и
гдето са стояли буки,
гние само някой корен.
Старецът го помни точно -
много време оттогава,
но и хората го сочат,
това място разпознават.
И след толкоз време даже,
приказка когато стане,
за вдовишкото имане
мъдро старец ще разкаже.
СВАТБЕНИ РИЗИ
Накъм дванайсет клоняло,
лампата още горяла,
лампата светела още
в нощ от молитвени нощи.
В ниската стаичка скромна
стара висяла икона -
божата майка с детето -
сякаш са пъпка и цвете.
Пред тази властна светица
коленичила девица;
смирено свела лицето,
на гръд скръстила ръцете,
в очите - сълзи-верижки,
гърдите - стон и въздишки.
Сълзичка се отклонила -
в пазвите бели се скрила.
“Татко ми где ли почива?
Вече трева го покрива.
За жалост! Майка ми где е?
Редом до татко ми тлее.
Живя сестра ми година.
От куршум брат ми загина.
И любим имах, горкичка,
за него дала бих всичко.
Тръгна в чужбина далече
и не завърна се вече.
Тръгваше да заминава
и ме тешеше тогава:
“Лен да засееш, любима,
спомен за мене да има.
Докъм година преди го,
до втора - ти избели го,
до трета - на ризи уший го.
Щом тези ризи ушиеш,
венче-седефче да свиеш!”
Ризите шила-ушила
и съм ги в раклата скрила.
Седефчето прецъфтява,
либето не се вестява-
светът широк е и ето
сякаш е камък в морето.
Три лета ни кост нито вест.
Жив ли е, боже, здрав ли днес?
Дево всесилна, върни ми
милия. Ах, помогни ми!
Милият, дето замина
в тая проклета чужбина,
няма ли той да се върне,
моят живот ще посърне.
С него животът вирее,
сама не ми се живее.
Майка си ти милостива -
туй ми надежда прелива.
Трепнал ликът на стената,
викнала в ужас момата.
Лампата й запращяла,
миг след това - не горяла.
Вятър ли бил в тази доба
или била зла прокоба?
И се дочул от стъпки звук,
и на прозорчето: чук, чук, чук!
Спиш ли, изгоро, или бдиш?
Моя, изгоро, тук съм, виж!
Думай, изгоро, що правиш?
Можа ли да ме забравиш -
в сърцето друг да оставиш?”
“Ах, мили мой! Ти къде бе?
Тъкмо си мислех за тебе.
Мисля за теб постоянно,
моля се тук непрестанно.”
“Стига с туй молене вече,
с мене тръгни надалече;
месецът свети ми често,
за теб дошъл съм, невесто.”
“Що думаш? Късно не е ли?
Накъде бихме вървели?
Вятър ехти из мрака.
Скоро ще съмне - почакай!”
“Денят е нощ, а ден е вън -
денем в очите ми тегне сън.
Преди да чуеш петлите,
с мене да дойдеш опитай.
Не се бави, стани, излез,
моя съпруга ще бъдеш днес!”
Нощ било. И то дълбока.
Месецът светел високо.
В селото - пусто и нямо,
вятърът виел само.
Тръгнал напред той - скок за два,
тя го догонвала едва.
В селото псета завили,
щом бежанците открили.
Виели, сякаш че стоял
някъде близо тук умрял.
“Хубава нощ - в тази доба
мъртвите стават от гроба.
Близо са, щом ги жадуваш,
мила, не се ли страхуваш”
Но ти нали си със мене.
Окото боже над мен е.
Кажи ми как те изпрати,
жив ли е, здрав ли баща ти?
Майка ти как е? След време
с радост ли ще ме приеме?”
“Много разпитваш, изгоро.
Бързай! Ще разбереш скоро.
Бързай, че време изтече.
Чака ни път надалече.
А във ръка що държиш ти?”
“Нося молитвени книжки.”
“Хвърли ги. Молитвата само
ще ти тежи като камък.
Хвърли ги, да ти е леко
с мен да вървиш надалеко.
Хвърлил ги той и посочил й
как десет мили прескочили.
Пътят вървял през шубраци,
височини, пущинаци,
и в ракитаци, в коприви,
лаели кучета диви
и бухал бухал, орисвал,
че зло наблизо надвисва.
И все напред той - скок за два,
а тя го следвала едва.
В тръни и драки вървели
мъчно нозете й бели.
И по треви, камънаци
кървави лепнели знаци.
“В нощ като тази, щастливи,
мъртвите ходят до живи.
Близо са, щом ги жадуваш.
Мила, не се ли страхуваш?”
“Но ти нали си със мене,
ръката божа над мен е.
Ще ми се само да зная
имаш ли весела стая,
как във дома ти се влиза,
храмът дали е наблизо?”
“Много разпитваш, любима.
Отговор днеска ще има.
Бързай! Що време изтече,
чака ни път надалече.
Тези маниста какви са?”
“Молитвена броеница.”
“Но като примка нали е,
ако край теб се увие?
Скоро ще стегне дъха ти.
Хвърляй я! Бързаме. Път е.”
Хвърлил я той и посочил й
как двайсет мили прескочили.
В ниското пътят навлязъл,
блатна ливада нагазил.
Там посред блато зловещи
светели синкави свещи -
бавно вървели - прокоба -
сякаш с мъртвеца към гроба.
Жабите това и чакат -
песен надгробна квакат.
И все напред той - скок за два -
след него тя - едва, едва…
Нозете й със бръсначи
реже острица, така че
де що е папрат зелена,
с кръвта й е оросена.
“В нощ ясна, в късната доба
живите бързат към гроба.
Щом се решиш, ще приближиш.
Мила, не се ли боиш?”
“Но ти нали си със мене,
волята божа над мен е!
Само те моля, по-бавно,
нека отдъхна на равно,
тежат нозете - олово,
бодат в сърцето ножове.
“Бързай, почивай си пътем,
там вече скоро ще бъдем.
Гостите вече дошли са,
времето пък се изниза.
Туй на връвчицата що е?
И на врата ти защо е?”
“Кръстче от майка ми то е.”
“Ах, това злато проклето!
С ръбове остри боде то.
Махни го! Освободи се!
И ще летиш като птица.”
Кръстчето хвърлил, посочил й
как трийсет мили прескочили.
Тук на поляна широка
къща стояла висока -
с прозорци като ония
на църква с камбанария.
“Стигнахме вече, изгоро.
Виждаш ли нещо на двора?”
“Храм ли това е, за бога!”
“Не храм. Туй ми е чертога.”
“Гробове виждам дузина?”
“Тука е мойта градина.
Гледай от мен, не бави се -
през този зид прехвърли се!”
“О, тука ти остави ме!
Злост в твоя поглед гори ме,
отрова сякаш ми дъхаш,
лед от сърцето си лъхаш.”
“Мила, недей се страхува -
весело в мен се гостува:
много месо, но без кърви,
друг ще е празник днес, първи!
В този вързоп що си скрила?”
“Ризите, що съм ушила.”
“Две са ни определени -
само за теб и за мене.”
Взел й със кикот вързопа
и го прехвърлил връз гроба.
Рекъл: “Не бой се, прекрачи
и след вързопа прескочи!”
“Беше дотук все пред мене -
пътят ти лош споделен е.
Следвах те вярно, любими,
скачай сега, покажи ми!”
Скочил, прескочил за двама,
неподозиращ измама.
Скочил високо с все сила,
нея тъмата я скрила:
само видял, че далече
нещо белее се вече.
Гостът й не предполагал,
че тя в скривалище бяга.
Ето го - стаичка малка
с ниска врата и с ключалка.
Влезе във нея момата,
спусна резе на вратата.
Няма прозорци. Мъждука
месецът нейде в пролука.
Но зад стената й яка
мъртвец на одъра чака.
Врява отвън се надига -
призраци - облак пристига:
тракат, врещят в танца бесен
и скимтят жалостна песен:
“Към гроба тялото спада.
Спаси душата от ада!”
А на вратата се чука.
Нейното либе е тука:
“Ставай, отключвай, мъртвецо!
Ставай, издърпай резето!”
Мъртвият очи потрива,
после ги бавно извива,
глава привдигнал, напряга
да се огледа веднага.
“Божичко, ти ме спасявай!
На дявола не ме давай!
Лежи, мъртвецо, спокоен,
за вечен отдих достоен.”
И мъртвият глава обори,
очи отново затвори.
А либето й по вратата
блъска с юмруците, двата:
“Ставай, мъртвецо! - му вика -
И отвори ми зимника!”
Чул този тропот, тогава
мъртвият втори път става,
с рамо изтръпнало в мрака
към заключалката яка.
“Боже, спаси ми душата!
С мене бъди във бедата!
А ти, мъртвецо, не ставай.
Покоя си не нарушавай.”
Мъртвият пак се изпънал,
в своя си сън пак потънал.
Но чука се, не престава.
От страх тя чак ослепява.
“Ставай, не си ми потребен -
живата искам от тебе!”
Беда. Горкото девойче!
Става за трети път той че
очи си мътни извива
и в полумъртвата впива.
“Дево Марио, смили се,
пред своя син застъпи се!
Нима не молих горещо?
Прости ми, сгреших ли в нещо!
Ти милостива си, мила,
спаси ме от злата сила!”
И чуй, в селото тогава
петел вик бодър надава,
след него още колцина -
петльова цяла дружина.
И мигом мъртвецът странен
се строполил бездиханен.
И тихо станало вънка -
не тропа никой, не дрънка.
Заран на църква дошлите
гледали с ужас горките:
черен гроб, празен ги вика,
жива девойка - в зимника,
всеки кръст вее наблизо
късче от сватбена риза.
Харно си, моме, решила,
че си за бога мислила,
че от злодей си се скрила.
Да беше сбъркала нещо,
щеше да свърши зловещо
твоето тяло - на низи
като тез сватбени ризи.
ПЛАДНИЦА
В къта си дете стоеше,
с цяло гърло плачеше.
“Ей, за миг поне да беше
млъкнало. Да рачеше.
Пладне е, а не сколасвам,
ще се върне татко ти.
Огъня ми, виж, угасва -
спри поне за кратко ти.
Виж: петле, войник, количка -
всичко съм домъкнала…”
Но играчките му, всички
“бух”- летят към ъгъла.
“Щом не щеш да млъкнеш никак -
тя е безпощадница -
палавнико, ще повикам
дрипавата Пладница.*
Взимай, Пладнице, юнака,
щом като сърдит е все.”
Да отключи сякаш някой
лекичко опитва се.
Сгушена, лицето - диво,
под забрадка скрито,
със бастун, с ръчища криви,
с глас - вихрушка вита.
“Дай детето!” “Грешни, боже,
думи казах - ядни са.
Мен смъртта да вземе може!
Гледай я ти…Пладница!”
Масата тя приближава -
като сянка шета си…
В ужас майката решава
да спаси детето си.
И обръща се да види,
ужасът сковава я -
иде Пладницата, иде,
още приближава я.
И ръката си протяга…
“Боже, наказание!”
Майката, къде да бяга -
пада в безсъзнание.
Три пъти камбанка бие -
пладне известява тя.
Бърза таткото, нали е
гладен. Влиза в стаята.
Майката - в несвяст, не става,
в скут детето скрила си.
Нея някак си свестява,
а то - задушило се.
ЗЛАТНИЯ ЧЕКРЪК
І.
Кър - до гората се прострял,
а откъм нея язди крал.
Вран е и буен му е коня,
жив звън подковите му ронят,
язди сам и сам.
Пред селски дом - от коня “хоп”
и на колибата: хлоп, хлоп, хлоп!
“Хей, отворете ми вратата,
че заблудих се на лов в гората,
дайте ми вода!”
Припнала мома като цвят,
с хубост невиждана в тоя свят;
вода донесла кладенчова,
седнала с хурката си отново -
прела, прела лен.
Гледа я кралят удивен,
жажда забравил, запленен.
Вгледан във нишката й тънка,
вече не вижда нищо вънка,
само в нея взрян.
“Ако до днес ти чакаш мен,
моя жена си от този ден!”
И я привлича в прегръдка. Ето…
“Моята воля е, което
майка ми реши.”
“Майка ти где е в този час,
никого тук не виждам аз?”
“Моята мащеха с дъщеря си
утре ще бъде у дома си,
днеска са в града.”
ІІ.
Кър - до гората се прострял,
а откъм нея язди крал.
Вран е и буен му е коня,
жив звън подковите му ронят -
спира в онзи дом.
И пред дома от коня “хоп”!
И на вратата: хлоп, хлоп, хлоп:
“Хей, отворете, мили хора,
да видя искам час по-скоро
радостта си пак!”
Баба навън подала нос:
“Ох, що ни носи рядък гост?”
“Нося ти аз промяна близка,
че за жена дъщеря ти искам -
заварената.”
“Чудо е, но не съм против.
Кой би повярвал, дорде е жив?
Добре дошъл, достойни госте,
само че аз не зная кой сте?
Как дойдохте тук?”
“Тук съм господар и крал,
вчера случайно тоз път избрал.
Ще ти даря сребро и злато,
дай ми за него дъщеря ти -
таз, предачката!”
“Ах, господарю милостив,
кой би повярвал, дорде е жив?
Ще се опитаме да Ви служим,
Вашата милост да заслужим,
още - щедростта.
Чуждата - не, а срам не срам,
щерката моя ще ви дам.
Тя като нея ще ви хареса -
лика-прилика - очи те две са,
а пък как преде…”
“Не за съвет съм тука спрял -
даваш, която съм избрал.
Утре, щом се разсее мрака,
тази, заварената чакам
в кралския палат!”
III.
“Вдигай се, дъще, най-подир
вече ни чака кралски пир!
Никога туй не бях мислила -
Да ти върви, макар насила,
в кралския дворец!”
“Сестро, гизди се за палат,
чака те кралска благодат!
Много високо си полетяла,
мен изоставяш ме тука, ала
здрава ми бъди!”
“Дорничке, време е, върви!
Тръгвай, жениха не гневи!
Щом зад гората се окажем,
за нас не ще си спомниш даже.
Хайде да вървим!”
“Майко, защо ли в джеба си
вземате нож със себе си?”
“Ножът го бива, че в горите
ще избодем на змия очите.
Хайде да вървим!”
“Сестро, прости ми въпросите,
защо и секира носите?”
“Може със нея там в гората
да отсечем на звяр краката.
Хайде да вървим!”
А щом дошли в гъстака стар:
“Ти си за нас змия и звяр!”
Скали, долини се потресли
как две жени са се отнесли
с бедната мома.
“А сега с краля ти сияй,
радвай се, радвай се безкрай!
Бързай, прегръщай го щастливо,
гледай челото му красиво,
дъще хубава!”
“Мамо, сега ме научи
да скрия тез ръце, очи…”
“С тялото тук не ги оставяй,
някой да не й ги постави,
с тебе ги вземи!”
Преполовили пътя свой.
“Дъще, от нищо не се бой!
Тъй си приличаш с нея, ето -
като очите на лицето.
Никак се не бой!”
Близо до замъка ги съзрял
кралят и свитата си събрал -
майка посрещнал и невеста,
и не прозрял съдба злочеста,
злото не разкрил.
Вдигнали сватба - страшен грях,
а пък невестата - само смях.
Станали веселби незнайни,
с танци и с музики безкрайни -
седем дни поред.
Осми дошъл и ето на
кралят потеглил на война:
“Чакай със здраве, жено моя,
тежък за мен ще бъде боя
с люти врагове.
Ако се върна - с огън нов
ще пламне нашата любов.
А дотогава, сръчноръка,
в мисъл за мен върти чекръка,
ден и нощ преди!”
IV.
В горския тъмен гъсталак
как била тази девойка, как?
Извори шест - шест рани тежки
леели кръвта й жежка
на мъха зелен.
Щастие, светнало за миг,
в смърт се оглежда твоя лик!
Хладнее младото й тяло…
Ех, да не беше я съзряло
кралското око!
Но откъм горския чукар
чуден явил се дядо стар:
с дълги коси до колене…
Тялото взел на рамене,
скрил го в пещера.
“Беж, сине, ти - стрела от лък,
ето ти Златния чекрък:
в кралския замък го продавай,
за нищо друго не го давай -
само за нозе!”
Седнал до кралския портал,
златен чекрък в ръце държал.
Бързо кралицата го съзряла:
“Ех, да го имах - закопняла -
Златния чекрък!”
“Майко, иди там и направо
питай го как ли го продава?”
“Ще ви го дам, госпожо, само
за две нозе. Според баща ми
струва две нозе.”
“Ах, за нозе ли каза той?
Странно! Но искам да е мой:
Мамо, иди в килера скоро-
там са нозете на нашата Дора,
с него ги смени!”
Момъкът грабнал тез нозе,
хукнал в леса да ги занесе.
“Жива вода дай да ги наплискам,
всеки крак да зарасне искам,
както си е бил.”
Рана към раната прилепил,
огън в краката й съживил -
сраснали се нозе и тяло,
сякаш, че пак са си едно цяло,
както и преди.
“Я на полицата, сине, виж -
хурка от злато сега държиш.
В кралския замък я продавай,
за нищо друго не я давай -
само за ръце!
Седнал до кралския портал,
гледал и хурката държал.
Рекла кралицата: “Ех, да можех
златната хурка да си сложа
до чекръчето!”
“Майко, веднага я купувам,
върви го питай колко струва?”
“Ще ви я дам, госпожо, само
за две ръце. Според баща ми
струва две ръце.”
“Странно! Ах, странно! За ръце?
Ала ще имам това дръвце!
Мамо, иди в килера скоро -
там са ръцете на нашата Дора,
донеси му ги!”
Момъкът грабнал тез ръце,
хукнал в леса да ги занесе.
“Жива вода дай ми, да наплискам
всяка ръка - да зарасне искам,
както е била!”
Рана към раната прилепил,
огън в ръцете пак съживил -
сраснали се ръце и тяло,
сякаш, че пак са си едно цяло,
както и преди.
“Хващай, момчето ми, пътя сгоден,
тази къделя е за продан:
в замъка кралски я продавай,
за нищо друго не я давай,
само за очи!”
Седнал до кралския портал,
златна къделя в ръце държал.
Горе кралицата се навела:
“Ех, да си имах и къделя
за таз хурчица!”
Дала на майка си само знак:
“Питай го колко струва пак!”
Ще ви я дам, госпожо, само
за две очи. Според баща ми
струва две очи.”
“За очи? Нечувани неща!
А кой е, момко, твой баща?”
“Никой не трябва да го дири.
Който го търси, не го намира,
инак идва сам.”
“Мамо, каквото да е, завчас
тази къделя искам аз!
Бързай! Върви в килера скоро -
там са очите на нашата Дора,
дай му ги и тях!”
Взел ги и без да губи миг,
хукнал към горските тъми.
“Дай ми, момче, водата, де е,
тялото в цяло да се слее,
както е било.”
Старецът сложил ги и тях.
Пламнал в очите огън плах.
Жадно огледала се момата,
но освен себе си самата,
не видяла друг.
V.
След три недели ето на -
кралят се върнал от война:
“Как си, добре ли си, моя мила,
думай доколко си помнила
думите ми ти!”
“Ох, аз в сърцето си ги носих
и вижте, купих първо този -
между чекръците най-добрия,
хурка, къделя чудесия,
от любов към Вас!”
“Мила, седни като преди,
златна ми нишка изпреди!”
Бързо чекръка завъртяла,
ала веднага пребледняла -
песен ли? Беда!
“Вррр. Зла е нишката ти, зла -
краля да лъжеш си дошла.
Сестра си подло си убила,
нейните крайници си скрила -
вррр, че нишка зла!”
“Що за чекръче имаш ти?
Как го въртиш, че тъй шепти?
Я завърти го ти отново,
знам ли що иска то със слово.
Я преди, преди!”
“Вррр. Зла е нишката ти, зла.
Краля да лъжеш си дошла.
Булката истинска убила,
самата тук си я сменила -
вррр, че нишка зла!”
“Страшничко песента звучи.
Ти си неискрена, личи.
За трети път върти - какво ще
да ми рече чекръкът още?
О, преди, преди!”
“Вррр. Зла е нишката ти, зла.
Краля да лъжеш си дошла.
Сестра си вдън гори завела,
ти си съпруга й отнела.
“Вррр, че нишка зла!”
Щом тези думи кралят чул,
с коня си вран в леса нахлул -
търсил и викал там, потресен:
“Дорничке моя, где си, где си?
Моя прелестна!”
VІ.
Пак из леса към замък бял
яздят кралица, с нея - крал.
Вран е и буен им е конят,
жив звън подковите му ронят
в кралския палат.
Върнали сватбата те назад,
а пък невестата - като цвят.
Станали веселби незнайни,
танци и музики безкрайни -
три недели чак.
А где се бабището запиля
и дъщерята й - зла змия?
Четири вълци си пригласят -
вият, по крак един разнасят
от телата им.
Очите им - изтечени,
ръцете им - отсечени.
Каквато сторили жестокост,
това дочакали, за показ-
в дълбоката гора.
А Златния чекрък каква
ще пее песен след това?
Запяла нишката три пъти
и никой пак не чул гласът й,
и нито я видял.
БЪДНИ ВЕЧЕР
І.
Мрак като в гроб е, мраз вее вънка,
в стаята печката грее;
Старата в къта дреме в просънка,
предат момите край нея.
“Бръмкай, чекръче, Божич* наднича,
постите коледни вече изтичат
и Бъдни вечер светлее.”
Всяка девойка преде с надежда
в тъжните зимни вечери:
не е напразно тяхната прежда -
вярват, ще бъдат нечии.
Момък ще дойде за работливата,
ще й поиска ръката:
“О, ще ми бъдеш жена щастлива ти,
верен мъж аз пък нататък.
Аз- мъж на тебе, ти пък - невеста,
Дай ми ръка, хубавелке!”
Сватбени ризи шие най-често,
прелата в тези попрелки.
“Бръмкай, чекръче, Божич наднича
постите коледни вече изтичат
и Бъдни вечер светлее.”
ІІ.
Хей ти, Бъдни вечере*,
празник тайнствен, скромен,
колко носиш всекиму
ти добро за спомен?
Бъдник - на стопанина,
за кравите - награда,
ярките нахрани на:
грах на тях се пада.
На дървото, плодното -
от вечеря кости,
слънчевите зайчета -
за тоз, който пости.
Ех, девойка млада аз,
сърце незаето:
друг над мене има власт
и ме тегли, ето:
Под леса, ах, под леса,
долу покрай яза,
има стари три върби -
бабички това са.
Първата е гърбава -
скришом долу кима,
дето синьо езеро
заледено има.
Из водите в полунощ,
по луна, разправят,
вречен на девойката,
момък се явява.
Ох, нелека полунощ,
хич не ща да зная:
тръгвам и ще разсека
там леда накрая.
В езерото ще се взра,
чак до глъбините -
ще погледна милия
право във очите.
ІІІ.
Хана, Мария, имена мили,
всяка е пролетно цвете.
Едва ли някой би имал сили
да избере между двете.
Ако едната на момък продума,
в огън за нея ще влезне;
другата щом се усмихне срещу му,
първата в миг ще изчезне…
Но полунощ било. И по небето -
рой звезди, а отдире им,
както пастирът върви след овцете,
месечко бил пастира им.
Ех, полунощ, на нощите майка,
след Бъдни вечер ходела;
Две следи в младия сняг и всяка
към езерото водела.
Гледа едната девойка водата.
Другата - права до нея.
Пита я: “Хано, кажи, мое злато,
какво ти се мержелее?”
“Ах, виждам къща, ала сред здрача
сякаш е Вацлав… Почакай -
ах, изяснява се, виждам - прекрачва
снагата мъжка прага й.
В куртка на лесничей е, зелена,
с шапка, накриво кацнала,
с китка на нея, от мен дарена.
Мой мили боже, Вацлав е!”
Скача и лудо сърцето й бие,
другата кляка, вглежда се:
“Божичко, моя златна Марио,
виждаш ли? Виждаш нещо все?”
“Ах, виждам, виждам - много мъгла е,
всичко е тя обгърнала…
И светлинки червени блуждаят,
сякаш съм църква зърнала?
Що ли сред фигури бели чернее,
съмва и не е мракът гъст.
Ох, оплаквачки вървят по алея -
следват ковчег и черен кръст.
ІV.
Гали влажният ветрец
нивата зелена,
свети пак градината,
чудно пременена;
музика отрано зазвуча от храма,
а след нея - пъстра и голяма,
сватба оживена.
Гиздав като цвят жених
сам посред хорото,
разкопчал сюртук зелен,
с шапка над ухото.
Хана помни всеки жест -
тъй го следва, булка днес,
подир празненството.
***
През полето наесен
ветри хладни веят.
Погребален звън. В носило
тяло се люлее:
редом - бели шаферки със свещи погребални,
песнопения и глъч, оплаквачки жални,
пее се унило:
“Господи, помилуй!”
Под венеца тъй зелен
кой в ковчег се крие?
Мъртвата девойка, ах,
лилия нали е!
Разцъфтя като че ли пила от росата
и увехна, сякаш бе срязана с косата -
бедната Мария!
V.
Зима настана. Мраз вее вънка,
в стаята печката грее;
Старата, легнала, дреме в просънка,
пак предат лен покрай нея.
“Бръмкай, чекръче, Божич наднича,
и Бъдни вечер светлее.”
Ах, ти, Бъдни вечер,
нощ ти чудоплодна,
споменът за тебе
ме в сърцето бодна.
Също тъй седяхме тук
преди зима само,
нова докато дойде,
вече две ги няма.
Едната - омъжена,
ризички все шие;
другата - три месеца
във земята гние,
бедната Мария!
Тъй седяхме всичките,
сякаш беше вчера:
догодина коя где
пак ще се намери?
“Бръмкай, чекръче, върти се, нехай, но
всичко в света е за жалост нетрайно
и е животът като сън!
Сякаш е по-добре с празни надежди
в тъмното да мечтаеш,
нежели бъдното отбулил вещо,
истината да познаеш!”
ГЪЛЪБЧЕ
Покрай гробището
път дълбок излиза.
С плач върви по него
младичка вдовица.
В жалба за мъжа си
тя тъдява броди -
тука за последно
тя го изпроводи.
А от двори бели
по трева зелена
иде млад ергенин
с шапка накривена.
“Не плачи, не хлипай,
хубава вдовице,
чуй разумно слово -
от скръбта пази се!
Не плачи, не хлипай -
роза си оставаш.
Мъртъв е мъжът ти,
мен вземи тогава.”
Плакала един ден,
втори тихо минал,
трети ден - плачът й
леко поизстинал.
И скръбта й бързо
се отдалечила.
Сватбените дрехи
подир месец шила.
Покрай гробището -
веселбата шества -
пременени идат
момък и невеста.
Сватба отшумяла -
весела, гръмлива:
нов жених в прегръдка
булката си скрива.
Сватбата шумяла,
музика кънтяла:
той я все прегръщал,
тя се само смяла.
Смей се, смей невесто -
много ти прилича -
мъртвият в земята
глух е, не занича.
Милия прегръщай,
няма да те зърне
оня от ковчега,
за да се обърне.
Новия целувай,
с хубаво лице е;
другия отрови -
не ще оживее.
***
Времето препуска -
друго всичко става:
бъдното - ще дойде,
днешното - минава.
То лети - година
сякаш час се смята;
не изчезва само,
вечна е вината.
Три години както
мъртвият почива,
а над гроба все тъй
е тревата жива.
Да, трева над него,
до главата - дъбче,
гълъбче* на клона
неспокойно тъпче.
И подхвръкне, каца,
гука жалостиво,
който да го чуе,
сърце му се свива.
Най се свива страшно
у жена сразена:
скубе си косите,
стене ужасена:
“Не гукай, не викай,
тръпна аз самата -
твойта песен люто
ми гори душата!
Не гукай тъй жално,
свят ми се завива;
или ме закукай -
да не бъда жива!”
Бърза луд потока -
След вълна - вълната
Пени се, потапя,
бяла дреха мята.
Тука крак изплува,
там - ръка пък в бързей,
сякаш гроб жената -
своя гроб си търси…
Тайно я извлекли,
скритом я закрили -
гдето път кръстосва
ниви вретенили.
Няма гроб за нея
във покой да легне,
само камък едър
на гърди й тегне.
Но и той не може
да лежи тъй тежко,
както тегне клетва
над име човешко!
ЗАХОРЖОВО ЛОЖЕ
І.
Сиви пълзят над гората мъглите,
сякаш, че духове редом се вият;
жерав в далечни предели отлита -
пусто и глухо в поля и гори е.
Вятър от запад ледено вее,
тихо над листи жълтеещи пее.
Песен позната, звучала наесен,
листите дъбови шепнат отново;
рядко разбира им някой по слово,
който разбира, съвсем не е весел.
Странниче тайнствен под расото сиво,
с кръст, с броеница, с тояга висока,
кой ли си ти и в каква си посока?
Скоро ще мръкне, къде ще отиваш?
Бързаш? А боси са ти краката,
хладно е и е студена росата.
Спри при нас, хората тука добри са,
госта си всеки от тях ще здрависа.
Пътниче, млад си- брадата ти - гола,
рано е- още не ти е набола,
имаш лице на девойка красива,
ала защо е тъй тъжно и бледо -
из тъмни ями очите ти гледат,-
нима сърцето от жалба се свива?
Злочестина твойто тяло изглежда
с тъмни години надолу привежда?
Хубави момко, в мрака не скитай,
по-добре нашата помощ опитай -
само утеха да ти предложим,
не отминавай, ела за отмора:
всяка скръб има и лек чудотворен,
цяр е във всяко доверие сложен.
Нищо не чува и поглед не вдига.
Може ли да се изтръгне мечтата!
Ето че бавно шубрака достига,
Бог нека да го подкрепя нататък!
ІІ.
Дето погледнеш, поле се простира,
през него - път, хоризонта достига,
а покрай пътя хълм се издига -
вижда се стройно дърво на баира:
тънка елица е, ала без клони,
летва напречна високо белее
и недостъпен, главата обронил,
виси Христос, разпънат на нея.
Кърваво чело свежда надясно,
длани пробити разперил широко -
двете страни на света той негласно
сочи - на пътя двете посоки:
С дясната - изток, зората там грее,
с лявата - запад, нощта там владее.
Там е, на изток, вратата небесна -
божи избраници води към рая,
който живее прилично и честно,
може оттам да премине накрая.
Портата пъклена, тя е на запад:
в катран и сяра - в море пламтящо
дяволи грешните хора потапят,
на колелата ги огнени хващат.
Боже, надясно ни дай път просторен,
левият нека за нас е затворен.
Тук върху хълма стои на колене
пътникът млад в светлината трептяща,
кръста с ръка е прегърнал и стене,
жарко в несвяст той дървото обхваща…
Сълзи просветват в очите му, капят,
после въздишки дълбоки се стапят.
Тъй се разделя със свойта любима
в сетния миг само момък посърнал,
тръгнал да иде в далечна чужбина,
който не знае дали ще се върне.
Още прегръдки горещи раздава,
още целувки- огън и рана:
“Сбогом, помни ме, девойко желана,
че съм принуден да те оставя.”
Бледо лицето му, погледът - леден,
с гибелен пламък в сърцето обаче
ето, че скача пътникът, вгледан
вече на запад, и устремно крачи.
Скоро лесът в свойте пазви го скъта:
ще утеши Бог поклонника в пътя!
ІІІ.
Има скала сред гората дълбоко,
път покрай нея върви в гъсталака,
дъб, на скалата издигнат високо -
крал неизменен е тук, в пущинака:
голо чело над леса извисил е,
с клони на всички посоки простряни,
с груби одежди, от бури раздрани,
а под одеждите- тяло изгнило-
сгодна хралупа, в която жадуват
горските хищници да пренощуват.
Ах, под дъба, на туй мъхово ложе,
някаква фигура - страшна, огромна.
Звяр ли? Човек ли е в мечата кожа?
Трудно човек съществото напомня.
С тяло - скала на скалата лежаща,
с крайници - дъбови мускули сякаш,
буйно брадата косите обхваща,
а пък лицето - тъкано от мрака;
ниско под веждите - болка бодяща,
погледът - злъчен, толкоз подобен
на онзи змийски поглед злокобен.
Кой е човекът? И това чело
мисли какви е в себе си вплело?
Кой е човекът? И какво чака?
О, не ме питай, виж в гъсталака,
около пътя питай тез кости,
дето лежат полугнили по края,
питай зловещите, черните гости,
що тука грачат и все се мотаят -
те са видели, повече знаят!
Скача от ложето и се озърта
горският мъж - взор към пътя отправя,
тежко дърво над главата развърта
и скок след скок насред пътя застава.
Момък във расо - по пътя усоен -
с кръст, с броеница молитвена в пояс…
Момко, върни се, не свръщай нататък,
пътят към сигурна гибел те води.
Знаеш, без друго животът е кратък,
жалко за твоята младост, горко ти!
Бягай, доколкото сила ти стига,
докато страшната сопа се вдига,
твойта красива глава за да пръсне!
Нищо не чува, не вижда от грижи,
с крачки спокойни напред все се движи,
гдето животът му ще се прекъсне.
“Червейче, кой си ти? И накъде си?”
Спира се пътникът с отговор лесен:
“Аз съм прокълнат - лицето си вдига,-
моят път в царството дяволско стига!”
“Ха, ха, ха! В ада? Четирийсто лято
откак съм тука и много съм чувал,
песен такава не ми е изпята,
нищо подобно не съм и сънувал! -
Ха, ха, ха! В пъкъла? Щом ти се пада,
без да вървиш, ще те пратя в катрана.
Аз като тебе ще ида във ада,
щом като моето време настане.”
“Не подигравай се с божата милост!
Заради сделка с имота баща ми
дал се на дявола да го измами -
мен обещал и подписал насила.
Божата милост е чудна, ще среже
кръстът ужасните пъклени мрежи,
ще порази сатаната коварен!
Божата милост голяма е, с нея
слабият може да оцелее,
да донесе листа с подпис кошмарен.”
“Що думаш? За четирийсет години
в ада съм пратил не знам колко хора,
никой не се е завърнал нагоре.
Червейче крехко си, тъй ми се чини,
трудно такава храна ще намеря -
Бих те изял вместо твърда вечеря,
ала те пускам - върви си по здраво.
И запомни: Никой не е избягал
от тази страшна, чепата тояга!
Пускам те, ала ти клетва ми даваш,
да ми разкажеш, когато се върнеш,
всичко, което във ада ще зърнеш!”
Пътникът щом го изслушал и станал,
вдигнал тоягата, в кръст закована:
“Кълна се в кръста на светата слава
вярно за всичко след туй да разправя!”
ІV.
Минала зимата, снежни и речни
пълнят обилни води долините,
жерав лети от страните далечни,
нашият пътник все още не иде.
Пак в резеда са издънките ранни,
носи се лек на шибой аромата,
славей разправя легенди пространни,
никаква вест не пристига от ада.
Пролет и лято отминали вече,
вятърът - хладен, листите падат;
ала вестта не пристига от ада.
Дали ще дойде младежът обречен?
Сили ли нейде изгубил напълно,
или го в себе си адът погълна?
Горският мъж под дървото проклина,
гледа на запад и клати тояга:
“Колко народ покрай мене премина,
никой до днес не успя да избяга.
Него единствено пуснах с поръка
и ме излъга той, дребосъка.”
“Тук съм, не съм те измамил.” тогава
момъкът се откъм запад задава.
Крачи изправен, гледа го смело,
с вдигнато в хладно спокойствие чело,
а по лицето му бледо, открито
сякаш на слънце сияят зарите.
“Да те излъжа след клетва не мога -
с теб съм обвързан, слуга съм на Бога;
и за да видиш, че бил съм ти верен,
пак се заклевам в небесната слава
всичко наистина да ти разправя!”
Чул тези думи мъжът разтреперан.
Скочил и вдигнал дървото в закана,
ала го спрял със ръка закована
погледът в него от пътника вперен.
“Сядай и слушай ти разказа страшен -
виж моя пъклен път досегашен,
божия гняв бих предал, ако мога,
ала е божата милост по-много.”
Всичко видяно разказвал с охота:
как са мъчителите сръчноръки;
как са сродени смъртта и живота
на нови жертви за вечни мъки.
Мрачен седи под дъба великана,
само пред себе си гледа смълчано.
Странникът чутото в ада разказва:
жални стенания, плачове, клетви,
вопли за помощ, но все безответни.
Кой би дошъл за утеха напразна -
тука, при вечно осъдени клети
Мрачен седи под дъба великана,
само пред себе си гледа смълчано.
Онзи разказва как княза на ада
с кръста принудил е да заповяда
на дявола, който подмамил баща му,
листа, подписан със кръв, да му върне.
Дяволът дръзнал да се отвърне
и не изпълнил заповедта му.
И разлютен, сатаната в закана
рекъл им: “Да се изкъпе в казана!”
И се разшетали дяволи много -
баня стъкмили от лед и от огън:
откъм едната страна пускат пламък,
мраз откъм другата - пука се камък.
Щом на едното едвам той издържал,
с другото сменяли мъките бърже.
Дявола мъчели те безпощадни,
докато чак в безсъзнание падне.
Кимнал с глава сатаната и спрели,
и съживили го, и го извели.
Ала щом само се освобождавал,
своята разписка той не предавал.
И сатаната с гняв се обърнал:
“Девата пъклена”* нека прегърне!”
Тя била сръчна, желязна направа.
В страстна прегръдка очакваща гости,
дявола дързък тя стиснала здраво -
смазала всичките негови кости.
Дявола мъчели пак безпощадно,
докато чак в безсъзнание падне.
Тарторът дал знак, отворила клещи
и го свестили пак дяволи вещи.
Ала щом само се освобождавал,
своята разписка пак не предавал.
Креснал Лукавият думи последни:
“В ложето нека Захоржово легне!”
“В ложето? Казваш в Захоржово ложе!”** -
горският мъж с ужас гледа и вика,
цял разтреперан като трепетлика
и пот избива по грубата кожа.
“Ложе Захоржово! Захорж е име,
дето за спомен от майка си имах.
То да ме върне в детството може…
С мама плетяхме рогозки щастливо,
спях върху тях с вълча кожа завиван.
Казваш, днес в ада - Захоржово ложе?
Но разкажи ми, ти, слуга божи,
какво го чака Захорж в това ложе?”
“Бог възмездява ни най-справедливо -
може ли да се избегне съдбата:
адските мъки едва ли ще биват,
колкото твойте злочинства в гората.
Щом като дяволът схванал, че може
да го поставят в Захоржово ложе,
разписката предал бързешката.”
Бор стогодишен, израснал на склона,
гордо издига в небето върхари,
дойде ли брадва, глава ще оброни,
върху земята ще се стовари.
Дивият бик страшна сила нали е,
яки дървета изтръгва из корен,
ала прободен от копие, рие -
рухва, от смъртната болка преборен.
Тъй е и с Горския мъж. Чул словата,
бавно се свлича и в ужас преглъща,
сгърчен, с юмрука се бие в главата,
прашните момкови нозе прегръща:
“Помощ! Смили се, служителю божи,
нека не бъда в Захоржово ложе!”
“Не на мен- червей съм, с тебе съм равен -
нищ съм без божата милост навеки,
нея моли ти горещо за лек и
тук се покай, с взор към нея отправен!”
“Как да се кая? Виж тая тояга,
има ли място от резките чисто?
Виждаш, че те са безбройни, а всяка
белег е страшен на ново убийство!”
Странникът вдига ужасната, гола
сопа Захоржова- на ябълка ствола,
и като пръчица в пръст податлива
той изведнъж я в скалата забива.
“Тя е свидетел на всичко. Пред нея
денем и нощем моли се, злодейо,
време и жажда и глад не пресмятай-
смятай злодействата си на земята.
И се разкайвай, моли чудотворно
нявга Бог да ти изтрие вината.
Твойта вина е огромна, злокобна
и покаяние трябва подобно.
Коленичи и ме чакай тепърва
с божата милост пред теб да се върна!”
Рекъл тъй странникът и си заминал.
Сякаш Захорж на колене застинал -
ден и нощ, без да яде и да пие,
молел, въздишал за божата милост.
Ден след ден, зимата снежна завила,
идели мразове, снежни стихии,
той да се моли за миг не престава,
чака напразно, дали се задава
странникът. Няма го. Где е? Не знае.
Бог да помага, на който се кае!
V.
Деветдесет прелетели години
и променило се толкова нещо:
който бил бебе, живота преминал,
старец сега е, към гроб се навежда.
И са малцина в пределната доба,
всички останали вече са в гроба.
Чужди лица - и човекът смутен е -
в този свят няма къде да се дене.
Слънцето същото само остава
бодро да свети в просторите сини,
както на други в далечни години,
радост и днеска на тебе ти дава.
Пролет е пак. Влажен вятър повява,
с млада трева по поляни играе;
славей все своята повест разправя
и теменуга пак нежно ухае.
През габърака сенчест, невесел
странници двама бавно се движат -
старец прегърбен с епископски жезъл,
немощно който го е понесъл,
и момък, който за него се грижи.
“Сине, почивка в горите усойни,
отдих душата ми си разрешава.
Бих се прибрал при бащите покойни,
друго обаче ми Бог повелява.
Божата милост слугата си верен
твърдо през портата адска преведе,
да ме въздигне в сан нужно намери…
Благословен бях и още по-предан
вярвал съм в божата права присъда,
Нека и славата Му да пребъде!
Жаден съм, сине, огледай усоя -
чувствам, че нещо ми сякаш нашепва,
че ще намериш наблизо подкрепа,
за да завърша аз грижата своя.”
Тръгнал младежът със стъпки най-бързи
скрития извор наблизо да търси.
Храсти дерат го, навлиза в гората -
докато се добрал до скалата.
Но изумен е: “Какво ли това е?”
Като светулка, привечер летяща,
светва в главата му мисъл трептяща:
нещо прекрасно край него ухае -
сякаш вълшебна и неизразима
райска градина тук някъде има.
А щом догоре едва се добира
и на скалата най-после застава,
нещо невиждано го поразява:
клони широко дърво там простира -
върху скалата ябълка зрее
чуден плодът й грее ли, грее…
Ябълка златна - от нея ухае
райският дъх и в гората витае.
И заиграло сърцето му младо,
и заискрила в очите му радост.
“Бог е добър и навярно се труди
заради стареца - с чудо след чудо:
вместо вода - за засита на жажда -
гола скалата райски плод ражда.”
Но щом посяга за плод той с охота,
дръпва уплашен ръка от дървото.
“Не си садил, затова и не късай!” -
глас сякаш изпод земята приижда,
кух и дълбок, тромав и земетръсен.
Никой наоколо тук не се вижда.
Само до него стои пън заровен,
върху мъха му къпини се вият,
а по-нататък лежи дъб вековен,
престар, с хралупа и ствол, който гние.
Ствола и пъна младежът обходил,
цялата тая околност пребродил,
ала следа той наблизо не срещал,
че тук е стъпвала стъпка човешка -
жребият бил го в пустиня проводил.
“Може би мойто ухо ме измами?
Рев на животно е смръзнал кръвта ми?
Или вода ме смути със звука си?” -
сам си говори и бърза веднага
плод да откъсне, ръка пак протяга.
“Не си садил, затова и не късай!” -
глас глух по-гръмко пак му нарежда
и докато момъкът пак се оглежда,
ето че дънерът тромаво пъква -
сам се раздвижва и се измъкват
две рамене, а над тях - гуреливи
като две свещи в нощи мъгливи -
изпод мъха - две очи зачервени,
в него със кървав взор устремени.
Момъкът в миг ужасен се прекръства
и да се кръсти все не престава,
после - соколче се сякаш отърсва,
сякаш от свойто гнездо се откъсва
той от скалата - в гъстака направо.
И изпожулен от клоните здраво,
окървавен се до стареца тръсва:
“Ах, господарю, зле е в гората:
ябълка има там с ябълки ранни-
ражда и напролет, върху скалата,
да не я късат, голям пън я брани.
И той говори, върти си очите,
който пристъпи, улавя го скрито -
сякаш е дяволски тоя стопанин!”
“Лъжеш се, сине мой, милостта божа
тук чудеса твори - да й е слава!
Краят на пътя ми се приближава,
тяло в земята съм рад да положа.
Но помогни ми ти за последно
и отведи ме там да погледна!”
Момъкът път си пробил към чукара,
после пренесъл безсилния старец.
А щом дошли до фиданката горе,
пънът към госта навел се из корен,
радвал се, рамо протягал му: “Ах, ах!
Мой господарю, как дълго те чаках -
ябълка ти засади, дето ражда,
ах, откъсни си, щом си я засаждал!”
“Захорже, мир и покой аз ти нося.
Свършва животът ми, ето що прося:
неизмерима е милостта божа,
нас отървала от адското ложе!
Освободи ме, тъй както аз - тебе!
Щом пепелта ни се смеси, насложи,
ангел за наште души е потребен.”
“Амин!” - Захорж съгласил се и леко
в купчина пепел тогава се сринал
и върху голия камък от него
спомен останала - едра къпина.
Мъртъв и старецът бил - на земята
своя дълг вече изпълнил доволен.
Само младежът останал в гората,
да му изпълни последната воля.
И над главата му, бели до блясък,
две гълъбици в тоз миг излетели…
В радостен танц се възнасят, възнасят,
сякаш към хора небесен поели.
ВОДЕН ДУХ
І.
На крайезерна топола
седнал, воден дух се молел:
“Месечко, свети,
с мене ший и ти!
Шия, шия си ботуша -
за вода, но и за суша.
Месечко, свети -
с мене ший и ти!
Утре ще е петък вече-
шия, шия си елече…
Месечко, свети -
с мене ший и ти!
С ален ботуш, със зелена
дреха утре ще се женя.
Месечко, свети,
с мене ший и ти!”
ІІ.
Рано девойката подранила,
в бохчичка дрехите си свила:
“Мамо, ще ида на вира,
дрехите да си изпера.”
“Ах, не отивай днеска, дъще.
Послушай, остани си вкъщи,
че лош сънувала съм сън -
о, не ходи при водата вън!
Перли насън за теб избирах,
с фуста обличах те подире
от бяла пяна с воден звън.
О, не ходи при водата вън!”
Белите дрехи са зла орисия,
в перлите пък сълзи се крият,
а петък-взетък е лош ден, бездън.
О, не ходи при водата вън!”
Но дъщеря й хич не спира,
езерото не й дава мира,
нещо я тегли все натам,
вкъщи задържа се едвам.
Първата дрешка натопила,
счупила се дъската гнила
и над девойката - кръг, два, три…
Вече иди я намери…
Тъмни вълни се извисили,
кръговете се разширили
и на тополата изведнъж
зелен изръкопляскал мъж.
ІІІ.
Скръбни са, невесели,
тез полета водни,
рибки тук под лилии
гонят се свободни.
Слънце не наднича тук,
вятърът не духа:
хладно е и тихо - жал
в сърце без разтуха.
Скръбни са, невесели
бездните тъдява;
в полумрак и полузрак
времето минава.
Водния дух има дом
със богатства доста,
но с принуда само там
ще отседне госта.
Но през портите кристални
някой ли отиде,
трудно вече близките му
нявга ще го видят.
Духът воден вкъщи седнал,
мрежите си стяга,
а невестата му млада
бебе в люлка слага:
“Спинкай, нанкай ми, детенце,
мой нечакан сине,
весел ти ми се усмихваш,
аз от жалост гина.
Ти протягаш две ръчички
пак към мене с обич,
бих била аз по-щастлива -
на земята, в гроба.
Там, зад храма с кръста черен
да остана искам,
та за майка ми да бъда
винаги наблизко.
Спинкай, нанкай, синко мой,
духче водно галя.
Как ли да престана, как
майка си да жаля?
Грижеше се, бедната
кой ли ще ме вземе,
а напуснах я така -
изведнъж, без време.
Сватбата ми отшумя,
сбъркана дори бе:
сватовете - черни раци,
шаферките - риби.
А мъжът ми - с мокри все е
дрехи и обуща,
и в гърненца под водата
той душите спуща.*
Сине мой зеленокос,
не бъди ми тъжен,
знай, без обич майка ти,
силом се омъжи.
Заблудена, заловена
във коварна мрежа,
имам тука само тебе -
разтуха в копнежа.”
“Жено, тази песен спри!
Тя за мен е чужда.
Тя проклета е и в мен
само гняв събужда.
Нищо, жено, ми не пей,
вътре жлъч бълбука:
в риба ще те променя,
както много тука!”
“Не гневи се, не сипи,
Воден дух, угрози.
И прости на свойта клета,
захвърлена роза.
Тук на младините мои
ти прекърши кълна,
но до днес по моя воля
нищо не изпълни.
Сто пъти те молих аз -
исках да отида
с твое знание веднъж
майка си да видя.
Сто пъти те молих аз-
в сълзи толкоз много,
само за последен път
да й кажа “сбогом”!
Сто пъти те молих аз -
на колене паднах,
ала твоето сърце
си остана хладно!
Не гневи се, не гневи -
имаш власт над мене,
или нервен се трови,
докато е време.
Щеш ли риба да съм аз,
за да бъда няма,
камък да съм по-добре,
който памет няма.
В камък ти ме превърни -
без сърце кротува.
Слънчевата светлина
няма да жадувам!”
“Иска ми се да повярвам,
жено, в твойто слово,
но в морето кой ще хване
рибката отново?
Аз не бих ти забранил
майка си да видиш,
но от хитрост се боя,
ако там отидеш.
Хайде, ще ти разреша,
ала аз не моля:
ще изпълниш всичко там
все по мойта воля:
Не прегръщай майка си,
нито друг тогава;
щом прегърнеш земна обич,
водната забравяш.
Не прегръщай никого -
цял ден ти пази се
и преди вечерня тука
вкъщи завърни се.
До вечерната молитва -
цял ден срок ти давам,
но за сигурност детето
аз при мен оставям.”
ІV.
Лятото нима е лято,
ако слънце няма там?
Среща ли е без прегръдка,
чакана от двамата?
Щом след толкоз дни се върне,
майка си за да прегърне,
кой могъл би да упрекне
дъщерята, прямата?
Цял ден в плач се утешават -
удря час и страшен е:
“Сбогом, майко моя златна,
тази вечер плаши ме.”
“Няма що да се страхуваш,
тоз убиец ни не чува,
как ще дам над теб да властва
този изрод вашенец.”
Вечерта мъжът в зелено
ходи вън из двора сам;
майка с дъщеря, смутени,
дишат зад резе едвам.
“О, не бой се, скъпа душо,
няма власт над теб на суша
този езерен убиец,
тук безсилен е, аз знам.”
Щом молитва отзвъняла,
“бух”, “бух” - портата трепери:
“Хайде вкъщи, жено моя,
още нямам си вечеря!”
“Махай се, върви си, воден
ти, убиецо негоден,
а вечеря си намирал,
пак опитай да намериш!”
В полунощ: “бух”, “бух” отново -
по вратата вече бой:
“Прибери се, жено моя,
постели ми, тук не стой!”
“Махай се, върви си, воден
ти, убиецо негоден,
някой все ти е постилал,
нека ти постеле той!”
И за трети път се буха
в здрач, едва порозовял:
“Хайде вкъщи, жено моя,
за детето ми е жал!”
“Ах, сърцето ми се блъска,
за детето ми се пръска.
Искам, майко да се върна,
остави ме да вървя!”
“Не отивай, дъще моя!
От измама се спаси.
Грижа те е за детето,
а за теб ме страх коси.
Ти, убиецо безсрамен,
си върви без дъщеря ми,
а детето, ако плаче
гладно, тук го донеси!”
Езерото вън се мята
в буря. Детски плач будува.
Остро той боде душата,
после никак се не чува.
“Майчице, от ужас зъзна,
този плач кръвта ми смръзна:
майко моя, от бедата -
от мъжа си се страхувам!”
Нещо пада. Под вратата -
кръв ли ярка е това;
старата отваря, в ужас
жива тя стои едва!
Две неща във кърви вижда,
мраз по тялото приижда:
без телце главичка детска
и телцето - без глава.
ВЪРБА
Рано за закуска сяда,
пита той жена си млада:
“Жено моя, мила жено,
все била си откровена,
ала нещо важно, мила,
ти не си ми доверила.
Заедно сме две години,
моля те, едно кажи ми:
Мила жено, жено моя,
туй спане ли е, какво е?
Вечер легнеш свежа, здрава,
нощем сякаш мъртва ставаш.
Като че си глуха, няма.
И духът ти май го няма.
Тялото ти студенее,
нищо в тебе не живее.
Често и детето плаче,
не пробужда те обаче.
Жено моя, жено златна,
болест ли е непонятна?
Ако със такъв кахър си,
нека пък съвет потърсим.
Има билки с чудна сила…
Билка би те изцерила.
А не стане ли, наново
ще опитаме - със слово.
То на облак повелява,
в буря кораба спасява.
Огън угасява бърже,
словото и змей ще върже.
До звездите то се чува:
то и теб ще излекува.”
“Мъжо, знам си аз какво е,
не мисли, бъди спокоен.
Всеки със съдба роден е -
туй е вярно и за мене.
Който както е орисан.
Словото е тук без смисъл.
Бездиханна в свойто ложе,
все пак във властта съм божа.
И навярно тя е тази,
дето всяка нощ ме пази.
Нощем да съм мъртва съща,
заран моят дух се връща.
Здрава пак да бъда мога,
остави това на бога!”
Но загрижен мъж нали е,
умисъл съпругът крие.
И при бабичка отива.
Тя над огън съд прелива,*
в купички дванайсет мери,
та съвет да му намери.
“Бабо, знаеш болка всяка,
знаеш кой какво го чака,
болестта отгде извира
и смъртта кого избира.
О, кажи, ти знаеш само,
нещо става със жена ми:
Вечер легне свежа, здрава
нощем като мъртва става -
нито помен от слуха й,
нито помен от духа й;
тялото й студенее,
сякаш иска да изтлее?”
“Как умряла тя не ще е-
половин живот живее!
Денем с теб е жива вкъщи,
нощем се в дърво превръща.
Над потока, там, в гората,
виж я - бяла е върбата -
в жълтите й клони скрита
е душата, дето питаш.”
“Аз не ща жена такава -
през нощта върба да става!
Двама ще живеем ние,
а върбата - да изгние!”
Вдигнал брадва, без да чака,
и от корен я отсякъл;
Рухнала тя край потока,
зашумяла издълбоко,
завъздишала подире,
както майчица умира,
както майка пред смъртта си
своето детенце търси.
“Искам в моя дом да зная
тази суетня каква е?”
“Мъртва е жена ти мила,
сякаш я коса скосила;
Паднала в миг - здрава, права,
тъй със ствол отсечен става.
И шептяла пред смъртта си,
сякаш, че детето търси.”
“О, горко ми! За доброто -
аз съм я убил - в дървото,
и направил съм така, че
е детето ми сираче!
О, ти върбо, върбо бяла,
колко мъка си ми дала.
Как живота ми обсеби:
О, какво да правя с тебе?”
“Извади ме от водата,
окастри ми сухината -
на дъски да ме направят,
люлка ти сглоби тогава:
в нея положи детето,
нека то не плаче, клето.
Залюлее ли се - също,
че го майка му прегръща.
Клонките бодни, да никнат -
тях то нека да обикне.
Та момчето заиграло,
свирчици от тях ще дяла
и със свирка вечер, заран,
с майка си ще разговаря!”
ЛИЛИЯ
Рано се простила със живота млад
прелестна девойка - като розов цвят,
като пъпка още тя изсъхнала -
жалко е в пръстта да спи издъхнала!
“В гробище не искам да ми плачете -
ходят там вдовици и сирачета,
там сълзи горчиви все е имало,
от скръбта сърцето ми би загинало.
Гроб ми изкопайте под леса зелен,
нека там изтравниче да цъфти над мен;
птици ще ми пеят - радост ето ми,
ще ликува вечно и сърцето ми.”
Нямало година, нямало и ден,
гробът й с изтравниче грейнал посаден,
а след три години с рядък аромат
цъфнал върху гроба й чудно хубав цвят.
Лилия цъфтяла, който я видял,
трепвала душата му, пълнела се с жал;
който пък усетел мириса й свеж,
лумвал във сърцето му, лумвал луд копнеж.
“Чуй, конярю, коня вран ми оседлай,
лов ми се ловува в този хвойнов край,
лов ми се ловува под шумак елов -
днеска ми се струва ще е хубав лов!”
Кучи лай. Викачи. Конят презглава
ров и храст прескача - нищо е това.
Язди с лък в ръката господар, но на -
не стрела лети пред него, а сърна.
“Е, хе, хеей, по-бърза ти от мен не си,
няма да избягаш. Кой ще те спаси!”
Ах, ще я простреля без усилие,
ала не сърна е - бяла лилия?
Гледа я ловецът, вече удивен,
и лъка отпуснал, с дъх е затаен -
мисли, а в гърдите му - как да разбереш -
мирис ли нахлува или пък копнеж?
“Хей, слуга мой верен, я се залови -
лилията бързо ти ми изрови:
в своята градина искам тоз цвят бял -
чувствам, че без него аз не бих живял!
Слушай ме добре, доверенико мой,
лилията гледай, все край нея стой,
под око я имай всеки ден и нощ-
чудно ме привлича тя с незнайна мощ!”
Гледа я слугата - първи, втори ден,
виждал господарят чара й блажен…
Пълнолунна нощ е и слугата стар
бърза да събуди своя господар:
“Ставай, господарю, хич не се бави!
Лилията твоя влачи се, върви;
бързай, не изчаквай, тъкмо чух я аз:
лилията странно си мълви на глас.”
“През живота кретам тъжна и сама -
над поле - росата, над река - дима;
и когато слънце ясно затрепти,
като дим животът мой ще отлети.”
“Ти не ще загинеш, ще те пазя сам,
сигурна защита тука ще ти дам -
слънце не ще пускат здравите стени,
ала, мила, ти невеста ми стани!”
Хубав сън животът със мъжа й бил,
радвала се и че син им се родил.
Празника бащата тъкмо славел, но
кралски вестоносец долетял с писмо:
“Верни мой - му пишел неговият крал, -
утре тук те чакам. Заповед съм дал.
Всеки мой дворянин, знам, ще се яви.
Важно е, във къщи всичко остави!”
Тъжно се разделял с милата жена,
сякаш предусещал някаква злина.
Мила, щом не мога да ти бъда страж,
майка си оставям с тебе за кураж.”
Майка му обаче не опазила
младата жена, която мразела -
бутнала стената, слънце да гори:
“Страшна нощна жено, вещице, умри!”
Иде господарят, служил доста с чест,
ала го посреща вкъщи тъжна вест:
“Твоят син почина вече милия,
а жена ти вехнеща е лилия.
“Майко моя, знам, змия си ти била.
Със какво жена ми бе за тебе зла?
Ти отрови най-любимия ми цвят:
Нека почернее днес и твоя свят!”
ЩЕРКИНА КЛЕТВА
- Що си се тъй натъжила,
дъще моя,
що си се тъй натъжила?
Беше весела, мила,
где е днес смехът ти благ?
- Гълъбче погубих бяло,
майко моя,
гълъбче погубих бяло,
гълъбче осиротяло -
беше бяло като сняг.
- Гълъбче не ще било е,
дъще моя,
гълъбче не ще било е -
виж лицето ти какво е -
поразено от печал.
- Ох, убих си аз детето,
майко моя,
ох, убих си аз детето -
моето рождено, клето.
Чувствам, ще умра от жал.
- А какво ли ще направиш,
дъще моя,
а какво ли ще направиш,
та вината да забравиш,
да прости Бог грях такъв?
-Този цвят ще търся строго,
майко моя,
този цвят ще търся строго,
опрощавал вини много,
и охлаждал жежка кръв.
- А къде ще го намериш,
дъще моя,
а къде ще го намериш-
по света широк, неверен
ха, тръгни, че го търси?
- Там зад портата на хълма,
майко моя,
там зад портата на хълма,
върху гвоздея на стълба,
де бесилката виси.
Момъка как ще оставиш,
дъще моя,
момъка как ще оставиш,
дето идваше тогава
и се имаше със теб?
- Ще му дам благословия,
майко моя,
ще му дам благословия -
червей в него да се свие,
че ме лъга в час свиреп.
- Мене що ще завещаеш,
дъще моя,
мене що ще завещаеш,
дето те обичах, знаеш,
в мене, скъпа, се гуши?…
- Теб проклятие избирам,
майко моя,
теб проклятие избирам,
в гроба си да нямаш мира,
че ми всичко разреши!
ПРОРОЧИЦА*
откъси
Щом се сълза от окото ви свежда,
щом ви застигне тежък час,
аз ви донасям клонка надежда-
аз ви предсказвам с кобен глас.
Не отминавайте думите мои -
кобния дух, от морето дошъл;
има закон с неизбежни устои -
всеки тук ще заплати своя дълг.
Сушата търси в морето реката,
пламъкът се до небето виши,
хем дава, хем и затрива земята,
но и завинаги не го руши.
С крачки съдбата уверени крачи,
става, каквото е казала все;
нещо да скрие, денят ако рачи,
друг ден наяве ще го изнесе.
***
Мъж аз на Белина вода* забелязах,
праотец славен на славни мъже,
в родната пръст подир плуга нагазил,
да разорава земята блажен.
Ала вестители някой изпрати
и бе орачът за княз призован
и се облече в одежди богати.
Кърът остана недооран.
Пусна воловете, смъкна ярема:
“Хайде, вървете по пътя познат!”
Бодна копралята там в чернозема,
за да напъпи в лист и във цвят.
Глътна воловете хълмът веднага-
от там вода и до днеска шуми,
а пък лесковата суха тояга
на три издънки се разклони.
Клоните цъфнаха, с плод натежаха,
ала един оцеля между тях,
другите вече увяхнали бяха
и да възкръснат до днес не видях.
Чуйте и знайте - не са думи празни,
да ги запомните аз се стремя:
време ще дойде пак, време прекрасно -
ще оживее и мъртва главня.
В цвят благороден, макар да е трудно,
ще се възправят там клонките две
и за света неочаквани, чудни,
благи ще донесат плодове.
За да изпълни дълга, ще пристигне
в злато и пурпур облечен княз тук
и от праха ще изчисти и вдигне
онзи заровен Пршемислов як плуг.
И ще извика воловете живо
от планината и с бодрия впряг
ще дооре неораната нива,
ще я засее със зърното пак.
Стръкче посятото ли залюлее,
и се налее златен клас,
с него в щастливия край ще изгрее
старата слава с пълна власт.
***
Зърнах скала,над реката висяща,
на Крок със замъка вклинен там;
около него - градина цъфтяща* -
на Либуше, княгинята.
Долу под замъка на място сгодно -
банята й над реката;
зърнах и нея - с лице благородно
и в облекло с позлата.
Там тя на прага обикнат стоеше,
в мътните водни талази
за свойта родна земя четеше
думи на блян и боязън.
“Виждам пожари, кръв и двубои,
с меч ще си остър прободен,
виждам скръбта ти и робството твое,
ала се дръж, мой народе!”
Тук две девойки до нея изкусна
люлка й дадоха златна,
тя я целуна, после я спусна
в бездната необятна.
“Знайте на Либуше думите живи, -
чух как гласа й блика -
Люлко на моя син, тук почивай,
дорде те пак извикам!
Ще се яви от морето сурово,
от глъбините му нов и млад свят;
в двора ми бащин липите отново
ще разнесат уханен цвят.
Тежък порой ще пробуди посеви,
ще се роди пак ден ясен;
а пък народът, прославен в напеви,
славата си ще оглася.
И от дълбоката бездна подводна
люлката там ще изплува,
в нея спасението на народа
като дете ще будува.”
***
Люлко свещена, сякаш те гледам -
в моя звезда се превърна.
И се върти в мен въпросът неведом-
кога ли пак ще те зърна?
Лято след лято лети неуморно,
зимата зима отвежда:
моята вяра очаква покорно
и в мен приижда надежда.
Случва се, лете изпод водата
някой пак не се завърне
или пък зиме пълна шейната
в дупка в леда се обърне,
тежко въздишам: на Либуше полка
нови войници ще вземе!
Ще си отдъхна след време. След колко?
Още не е дошло време.
Писаното от съдбата разкривам -
чуйте какво ще ви кажа:
“В чест на изгрялото утро щастливо
ще станат мъртвите даже.
Либуше полка си воден строила,
преглед ще му направи
и го по майчински благословила,
своя народ ще прослави.”
***
В храм над Орлица* - златна и тежка
виждах камбана да бие,
преди онази искреност чешка
страсти и бяс да измие.
Щом добродетелите се стопиха -
вяра, любов и надежда,
земните пазви храма скриха
воден там белег отвежда.
Ала завинаги не ще изчезне,
навън водата ще текне -
храмът в предишната прелест ще блесне,
камбаната пак ще екне.
Тъй е написано - чуйте и знайте -
Не ще е чудото чудо:
“Златното време утро ще найде,
златен звън ще го пробуди.
Чак над Орлица река когато
вятърът лес нов засее,
като се вдигне висока гората,
после и тя остарее,
щом и последният бор се стовари,
грохне в реката съборен,
вече изсъхнал от болест и старост,
щом му изсъхне корена,
дива свиня, дето в гнилото рие
желъди по поляната,
тя под руините там ще открие
златна отново камбаната.
Този подземен път тъй е предречен,
трябва да го пропътува
тази камбана и стигнала вече
своята цел, ще ликува.”
Знайте, че там под върха върху склона
борът наречен дозрява,
вече зелен между всичките клони
само върхът му остава.
Сякаш камбаната вече пътува,
до целта ще ли успее?
Кой с новини ще ни развълнува,
нова надежда да влее?
Видях как селянин, хванал се с оран,
близо до Бистрица*, своя си
ранна молитва редеше покорен:
“О, Боже, Света Троице!”…
Но изведнъж да оре той престана, -
плугът в браздата се спъна:
“Дявол ли, що ли ралото хвана?
Вдън земя да се продъни!”
Ругал орачът, а в глъбините
още потъвал жален глас -
той от камбаната, златната, идел:
“Не е настъпил още час!”
Не е настъпил часът неминуем,
но с ухо до земята допряно
под коренака дълбоко ще чуеш
старата златна камбана.
***
Няма защо да вините съдбата
с неблагодарности шумни,
ала ридайте, че след бедата
не сте вече по-разумни!
Ах, планина виждам най-извисена -
добре я знаете вие,
дето с градини е обградена,
и храм в градините крие.
Три врати* в него за влизане има,
три са за изход вратите:
Писано щом е, е неизличимо -
знайте, в сърцето го скрийте:
“Празни надеждите все ще остават,
няма да свършат бедите,
докато чешкият народ не минава
през едната от вратите.
Ти, който имаш уши, за да чуваш,
с пръсти защо ги запушваш така?
Ти, в който разумът свят тържествува,
защо по него тъпчеш с крака?
Хилядолетие откак е учил
на сговор свойте чада Светоплук,
но да проникне дотук не сполучил
на мъдростта му златният звук.
* * *
Вие, които се хвалите на сгода
на бащите с победите,
половината от герой* над свода
на Пражки мост ще съгледате:
без глава- отнесена от дъждовете,
без гърди - разбити в боя,
ала коремът стои, и нозете -
в статуята на героя.
Нека никой напразно не кимва:
“Това са вехти камъни.”
Знайте, за днешни герои символ
Те са тук оставени!
Чуйте и вярвайте в моето слово:
Надявайте се на нещо,
израснат ли там, над корема, отново
глава и сърце горещо!
—————————–
БЕЛЕЖКИ
Пасха - Вокалното и инструментално изпълнение на историята за Христовото мъчение. Говори се, че в часа, в който в храма се пее пасхата, са отворени земните съкровища. На това е основана баладата.
Пладница - Съществува поверие, че както в полунощ, така и по пладне се явяват зли човешки подобия с погубваща сила, каквато е Пладницата или Дивата жена. Затова се избягва точно по пладне да се ходи в гората, за да не изпрати тя заблуда.
Божич - Коледа
Бъдни вечер - На нея всеки иска да узнае какво го очаква през новата година. Начините на гадаене са различни у славяните. Един от тях, твърде разпространен, когато девойките са любопитни за кого ще се омъжат, е описан тук. Всичко е свързано с пожеланието за изобилие. Каквото остане от вечерята, се дава на кравите, за да имат мляко, на петела се дава чесън, за да е буен и наперен, на кокошките се хвърля шепа грах, за да снасят. Рибите кости се закопават под овошките, за да са плодни. А на децата се обещава, че щом постят, ще сънуват красиво.
Гълъбче - В народните песни и предания често душата на невинно погубения се явява като бял гълъб или гълъбица.
Девата пъклена (Желязната дева) - старинен уред за измъчване, описан в чешките летописи. В него са стягани и измъчвани провинилите се чешки благородници, които съдът не осъждал на смърт. В една от залите на Бялата кула в Прага била запазена такава “Желязна дева”.
Захоржово ложе - Чешкото име Захорж у поляците се замества с Мадей, има го и у други славяни като подобен мотив. У нас подобна легенда е свързана с понятието Прокрустово ложе.
гърненца под водата - образът се свързва с излизащите тук-там от дълбочините мехурчета, сякаш от похлупени с гърненца човешки души.
съд прелива - гадаенето с вода е твърде разпространено в славянските песни и предания.
Пророчица - Знае се, че от прастари времена народите са се интересували от пророчествата за своето бъдеще. На тази основа е изградена баладата.
мъж на Белина вода - на бреговете на река Белина, близо до Стадиц, тук се визира Пршемисъл Стадицки. Преразказана е случката с пратениците на Либуше до него. Когато ги изслушал, (Либуше - майката на Пршемисловия род, е описана в хрониките като предсказателка за съдбините на своя народ), Пршемисъл пуснал воловете, които били погълнати от скалата, оставил ралото, потънало в земята, и боднал в пръстта остена, който се раззеленил и цъфнал в три клона, от които останал жив един. Разработен е мотивът за оставената недоорана нива, която въпреки съдбовни премеждия, макар след много време, пак ще бъде доорана от друг орач.
Градината на Либуше - говори се, че изглеждала приказна като градините на Семирамида, била около Вишеград. Долу под вишеградските скали била прочутата й баня. Според легендата, стоейки веднъж на скалата, вгледана във водовъртежите, Либуше видяла изпитанията, през които ще премине народът й. И тъй като съзнавала, че не може да ги предотврати, повелила да потопят във водите люлката с първородния й син. Знаела, че люлката пак ще изплува, когато се роди спасителят на Чехия. (Като такъв в старите хроники се визира Карел ІV.)
Орлица - река в бившия Храдецки край (тъй като преданието произхожда от Костелец над Орлица, се споменава за уточняване на мястото).
Бистрица - рекичка, течаща край Ербеновото родно място Милетин.
три врати - предполага се, че храмът е или Христовата вяра, а вратите - разликите в нея, или пък, че храмът е писмения език с трите врати: Чехия, Моравия и Словакия.
половината от герой - остатък от статуя на Мала Страна, представлявала някога рицар в пълно снаряжение, с меч и щит. В краката му лежал лъв. Половината от статуята била отнесена от снаряд при обсадата на Прага от шведите през 1648 г. Останали само коремът и нозете. Нека оставим тълкуването на автора, но явно то е в смисъл, че без сърцето и разума просперитетът е мним.
