Ева-Лиза Манер

превод: Нино Николов, Ралица Петрунова

НО УТРИНИТЕ НАШИ ПО-ЯСНИ СЕ ИЗПРАВЯТ

В очите ми напролет бликват радостни сълзи,
защото този свят е толкова красив.
Различно, вечно ново езерото свети
с цвят на кафе накрая, сребристо по средата,
тече, река е сякаш, потънала в горите.
Мъглица го покрива в събуждането топло,
синее с дъждовете, по-нежно от коприна,
но утрините наши по-ясни се изправят.
Денят с нощта се сменя и всичко се редува,
заглъхват дъждовете и всичко се избистря,
дошлото си отива, сезоните се сменят,
след птиците настъпва глухотата,
след утрото е вечер, след пролетта е есен,
и аз съм удивена, учудено-щастлива.

***
Защото сме самотни в любовта,
самотни повече, отколкото в смъртта.
Смъртта си няма нищо, само ние
стоим пред нея с гласове и гледки,
с далечни багри и безкрайно ехо

от другите, които тук ги няма.