СТИХОТВОРЕНИЯ
превод: Дафинка Станева
БАБИЧКА В ХУТОРА
Бабичка руска, осиротяла,
не е посивяла, а бяла е, бяла.
Черна такава съдба и се падна:
виелица хвана я в снежна обсада..
В безлюдния хутор тя с птици кукува
и двете със къщата поминуват.
И гледа - не светят небесните свещи,
мъжа и сина си едва ли ще срещне.
Мъжа - във Берлин, а в Кабул - син обичан
улучи сърцето куршум безразличен.
Тя с пенсийка малка си има за всичко -
за хлебец, солчица, картофи, козичка.
И спомняйки си за Алчния разказа,
ще прости даже на Дерипаска.
За Абрамович мълвеше по-рано:
„На яхта е страшно сред океана”.
И се усмихва: „Такова богатство
да трупаш не можеш ти днес без пиратство!”.
Бабичка руска осиротяла,
не е посивяла, тя бяла е, бяла!
—————————–
ПЛАЧ ПО УБИТИТЕ
Мъртвите не изчезват - те се връщат.
Кой в Чехия, кой в Полша, в кътче пруско
и тук - навред под мрамор, люляк бял…
Войнишките ни паметници руски
са повече от живите села..
И хуторът със къщи овехтели
отдавна плува в залезна вълна.
Той - обелиск, трепти в мъгла пастелна
тъй тъжно - сякаш с някаква вина.
И - глухи за зора студена, тиха,
прегърбени в тъга от самота,
по десет пъти плетоха и шиха
стариците одежда за смъртта.
А няма смърт.Топят се като восък
години, хора в земната мъгла.
И заглушава гробищата злостно
безоко безразличие сега.
Росата, заскрежена побелее,
шумят тополи в свода опустял.
Където гробовете килнати немеят,
осиротяват руските поля.
Където да ме носеше съдбата,
аз не разбрах - ни в чужд, ни в роден кът -
Каква ли воля, сила непонятна
премахва ни от земния ни път.
Ала защо ли някъде се радват -
та без причина радостта не е добра,
в мига, когато брата си заравям,
или пък губя родната сестра?
Векът, народът - в болест изтерзани.
Аз също нося болка-тежина.
А песента на древните камбани,
гори сърцето с остра светлина.
1989
—————————–
ЗВЕЗДАТА НА ПОЛЯТА
Звездата на полята не е в мрак.
Отдавна кукувицата не кука.
В гръдта - унилост. Не разбирам пак
душата ми защо в мъгла мъждука.
Ей някъде си - брадва зарида.
Над хлъзгави високи хоризонти
се люшна месецът - монголски конник,
а конят му се спъна на рида.
Аз чувствам: не напразно ти, земя,
пак лебеди отнасяш с вятър волен,
пак във водата се зора засмя
и тихо есента за жар се моли.
Не съм изгубил нищо засега.
Пред мене неизбродното пространство
очаква срещи, обич, постоянство,
с които си доказвах аз дълга.
Донесъл в този свят възторжен знак,
заклевах се, по-рядко се покланях.
Ключа открих за мигове мечтани,
в звезда зова на вечността познах.
БАБУШКА В ХУТОРЕ
Бабушка русская, осиротелая,
Нет, не седая, а белая, белая.
Доля такая ей черная выпала, -
Сжалилась вьюга и снегом осыпала.
Хутор повымер, бабуля с кукушкою
Дни коротает на пару с избушкою.
Глянет в окошко, в небо не светится,
С мужем и сыном теперь уж не встретится.
Мужа в Берлине, а сына в Кабуле
В сердце пронзили свинцовые пули.
Бабушке пенсию платят немножко, -
Козочка, хлебушка, соль да картошка!..
Вспомнит бабуля про”Жадину” сказочку
И попрощает, крестясь, Дерипасочку.
Про Абрамовича молвит заранее:
„Страшно на яхте ему в океане”.
И улыбнется:”Какое богатство.
Нынче возможно нажить без пиратства?”
Бабушка русская, осиротелая,
Нет, не седая, а белая, белая!
—————————–
ПЛАЧЬ ПО УБИТЫМ
Мертвые не исчезают - они возвращаются.
Кто в Чехии, кто в Пруссии, кто в Польше.
И здесь - повсюду мрамор и сирень…
Солдатам нашим памятников больше,
Чем сохранились ныне деревень.
Вот хутор обветшалами домами
Давно плывет в пустеющий закат.
И - обелиск, мерцает он в тумане
Так грустно-грустно, вроде виноват.
И, к утру нахоложенному глухи,
В сутулом одиночестве тоски
По десять раз успели сшить старухи
Одежду на смерть и связать носки.
А смерти нет, лишь годы воском тают
И люди тают в дымке мировой.
И кладбища родные зарастают
Чужою и слепою трын-травой.
По ней роса игольчится морозно,
Над ней шумят угрюмо тополя.
Где накренились кладбища, там грозно
Осиротели русские поля.
Куда б меня судьба не уносила,
Я ни вблизи не понял, ни вдали,
Какая воля и какая сила
Нас убирает медленно с земли.
Неужто где-то беспричинно рады,
Хоть это ликованье не к добру,
К тот миг, когда я погребаю брата
Или теряю кровную сестру?
И век мой болен, и народ мой болен,
И сам я болен - ноша тяжела.
Как будто дума древних колоколен
Мне острым светом сердцем обожгла.
1989
—————————–
ЗВЕЗДА ПОЛЕЙ
Звезда полей не падает во тьму,
Давным -давно кукушка не кукует.
Хандра тревожет грудь, и не пойму
Души своей, зачем она тоскует.
Вот где-то застучали топоры
И высоко, над горизонтом скользким,
Качнулся месяц всадником монгольским,
Знать, конь его споткнулся у горы.
Земля моя, вновь чувствую не зря,
Как ветер белых лебедей уносит,
В холодных водах плещется заря
И осень тихо обогрева просит.
Я ничего пока не потерял,
И впереди несметное пространство
Ждет наших встреч, любви и постоянства,
Ведь ими так тебя я уверял!..
И в этот мир восторженность принес.
И клялся я, и кланялся не многим
И тайну мига постигал в дороге,
Клик вечности разпознавал у звезд.
