ГЛАС
превод: Здравко Кисьов
ГЛАС
Аз съм глас.
Със своя биография,
свой път, по-точно - пътища,
със свое безизмамно
безсмъртие.
Знам
какво означава тоналността,
запознат съм със силата на земята
и със зова на кръвта,
известни ми са
границите на вашия слух,
а също историите на тези,
които са оглушали.
Аз съм глас,
когото във всички векове
нито един владетел в света
не успя да застави да млъкне
и даже китайската стена
не е в състояние да ме заглуши,
да промени тембъра, интонацията,
звученето.
Аз съм глас.
И според отзвука на сърцата ви
знам какво ще ми кажат,
разбирам за чии уши
трябва гръм небесен да стана,
чий слух тихо да прилаская,
чий слух да отмина.
Аз съм глас, аз съм корен, не - корени,
на които никой не ще заповяда
да се движи така или иначе -
аз знам своя път.
Аз съм глас,
може би още слаб,
но от вашата вяра роден,
като вас вечен,
безсмъртен,
доколкото във мен е извечна
лимфата на свещената истина.
ДИМЪТ НА АРЦАХ
В V век Месроб Мащоц отворил училище
в манастира „Амарас”, Арцах.
Той каза „Айб”, погледна към камъка
с искрящи от светлината очи -
и върху камъка се появи буква.
Той каза „Бен”, погледна към камъка
с искряща от светлината душа -
и върху камъка се появи буква…
И така - богоугодна -
цялата арменска азбука.
И се освети манастирът с нашите букви,
стана обител
на нашите свещени писмена.
Казват, че и сега,
ако попаднеш в тази долина
и се вслушаш
в тайнствената тишина,
ще чуеш едва различим шепот:
- Айб, бен, тим, да…
Това е безсмъртният глас на Мащоц,
който звучи в Амарас -
сега и винаги.
С този глас димът на Арцах
се издига нагоре,
слива се с дима на вечността.
А по зелената долина,
от глъбините на столетията,
ръце разтворил като птица,
търчи юноша и разперените му ръце -
виж! -
носят върху себе си Амарас.
С ОЧИТЕ ЗА УТРЕ
За да видите невидимото,
гледайте днес с очите за утре
полята и планините, земята, водите,
мечтите си,
камъните на свойто огнище,
всичко, което е и ще бъде -
гледайте с очите за утре.
Например, вие виждате ежедневно дърво,
можете да преброите клоните му,
дори листата на него,
да измерите на око неговата височина…
Но ако вие не забелязвате ония филизи,
които предстои да се появят,
значи, вие не виждате още дървото -
погледнете го с очите за утре.
Полюбувайте се от бъдещето
с усмивката на приятелите,
погледнете с очите за утре
игрите и говора на своя хлапак,
учениците, закъсняващи за урок,
винената лоза в двора ви,
случайно наранения пръст,
своята песен и своята вяра,
кълновете на добро и на лошо,
изправящите се храсти, треви и цветя,
селото ви, полето, дома си, земята,
вечно неспокойното земно кълбо.
Учете се да гледате с очите за утре,
та - независимо от всичко -
и утре-то да погледне във вашите очи
със вашите си очи.
И мене не гледайте, моля, така -
за да ме видите с днешни очи,
значи, изобщо да не ме виждате.
Гледайте ме
само с очите за утре.
***
Аз съпровождам дъжда
до тази граница, където листата
са отхвърлили опитите да полетят
и са се примирили със снега,
който още не е завалял.
Аз съпровождам лъча
там, където той самият е неспособен
да различи себе си
сред пъстрите
много именити багри.
Тревата и цветята,
които се опитват да пробият с глава
твърдостта на земната кора,
аз съпровождам там,
където те се превръщат в шепот
и целувки момински.
Аз съпровождам себе си
там, където полет е невъзможен
преди моето идване,
и докато аз не се появя,
объркано безутешни
са всяка тревица
и мисъл,
където освен мен, никой друг
не би искал да се окаже завинаги.
Намерете тази тревица,
това цвете и този дъжд,
които ще ви заведат у дома.
Толкова много са пътищата
и толкова е лесно да се загубиш!
Тревицата, през камък преминала,
е като мисъл дълга
и като мост е легнала над потока…
Аз съпровождам.
Със мен е
моя закърмен със светлина свят.
***
Аз всеки миг се мъча да се събера,
и все пак в този свят
съм най-разпиляния човек.
Троха по троха ме отнасят дърветата,
зрънце по зрънце ме отнасят звездите,
елените,
мравките,
конете,
змиите,
ветровете, реките, девойките, болките -
отнасят ме те, отнасят
и аз се разпадам на части,
на атоми се разпадам,
и така, разпадайки се,
цялостен ставам,
така, разпадайки се,
троха по троха се събирам,
и върху мен расте планина,
и от мен започва денят,
и любовта се обляга на мен.
И аз виждам всяко земно кътче,
всяко земно кътче ми се усмихва
и ми се струва, че съвсем не съм
най-разпиляния човек.
СТИХОВЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ
на границата между живота и смъртта
има безименно цвете
това са стихове можете да ги назовете подарък
на границата между живота и смъртта
има неувяхваща болка
това са стихове може да ги назовете страдание
на границата между живота и смъртта
има отровна забрава
това са стихове можете да ги назовете любов
на границата между живота и смъртта
има космическо съзидание
това е вечност можете да я назовете със стихове
БЕЗ ДУМИ
Не ми говорете със думи.
Вместо думата „камък” предпочетете камък,
не казвайте „утро” - предпочетете утрото,
не казвайте „светлина” - предпочетете самата нея
и бъдете непримирими към словата-посредници,
за да не убиете камъка,
утрото,
светлината:
това, което произнасяме с вас,
е стоплено от нашата кръв,
макар и не винаги.
Без думи
дадоха цветя на този, който се роди на света,
напусна ни - пак му дадоха цветя.
Той не ги взе. Поставиха ги на камък.
***
На този камък
детски смях звучи
или някой ден ще звучи -
целуни камъка.
На този камък нечия ръка
лепи гнездо
или ще го лепи -
целуни камъка.
На този камък -
рисунки и букви
има или ще ги има -
целуни камъка.
Камъкът е войник,
който се е върнал
или не се е върнал -
целуни камъка.
Когато не вярват
на твоята история,
тикни им я в очите -
покажи камъка.
На този камък
животът е безсмъртен.
И все така ще бъде -
целуни камъка.
НАСАМЕ С ТЪГАТА
Уморих се от местата,
които винаги достигам.
Няма мелодия, която да изтълкува
моята самота.
В света
отсъства светлина
и въздухът е печален.
Теменужените вечери
се спуснаха над планинските склонове,
за да напълнят със себе си долината на детството.
Всеки вътре в себе си е изчезнал безследно
и нас ни свързва само създаденото от нас,
защото в човека трябва да има човек,
за да може човекът да намери човека.
Всеки наш миг е място за среща,
всеки наш миг е
мъничко любов, мъничко съжаление.
Където и да ме настигне нощта,
аз съм винаги съучастник в раждането на първата звезда.
А за да върви човек по водата,
казват, трябва да бъде най-малко
трийсет и три годишен.
Изтриха се, износиха се всички пътища,
и ако нищо не е вечно,
значи вечно е всичко.
Обичам небето, където винаги има птици.
ГРАНИЦИТЕ НА ДУШАТА
Очите по принцип по-бързо достигат местата,
към които си решил да вървиш. И те моля,
сгрей в шепата си лъч от звезда,
съхранил се в студеното езеро.
Има цветя, които растат на немислима височина,
ръцете ти не достигат до тях. Ала нека поне
да направят очите ти толкова ласкави,
че към каквото погледнеш, то да става красиво.
Колкото и да е бил един път оживен,
всеки от нас го открива отново. Но все пак
помни: трябва да се върви тъкмо нататък,
накъдето не води нито един път.
Душата ти някой ден ще литне в небето и там
ще се слее с ятата от гълъби. И докато
не е още късно, дано поне един гълъб да кацне
на рамото ти и да обгърне с криле далнината,
която разцъфтява в очите ти.
НА ДРУГАТА СУТРИН
Единственото доказателство за съществуването на рая,
е адът. Каквото и да се свири, ми се струва,
че слушам „Черната музика”
на Уилям Фокнър.
Аз съм в съгласие със светлината,
макар че тя не винаги е светлина.
Болка, купел за кръщаване, благоухае
със чистотата си река Йордан.
Да бъдеш корен в мрака,
под слънцето - път,
да бъдеш пътник, пълен с надежда.
Във мрака - моите бели следи.
Отхвърляне на смъртта и на гарвана.
Само луната да се забави в храстите,
да не зашуми случайно в листата,
тогава аз незабележимо ще се добера
до твоя прозорец.
В далечината - означава:
на път.
Невиждащи мъже,
тъгуващи девойки,
тайната в душата е ангел,
извън душата - сатана.
Отлагането е погрешно, доколкото Гьоте - самият Гьоте! -
не е успял да спре мига,
и кикотът на Мефистофел още не е секнал във моите уши.
Единственото доказателство за съществуването на рая,
е адът. Макар че става светло,
нощта продължава всеки ден - до другата сутрин.
Аз се приобщавам напълно към мълчанието на камъните,
с което приобщавам и тях към моето слово.
А космосът, който от всяка точка започва,
не завършва в нито една.
Музиката като такава не съществува,
понеже всичко на света е музика.
И аз винаги вървя насреща.
ВСИЧКО, ДАЖЕ БЪДЕЩЕТО, Е СПОМЕН
В ярката светлина има бели гълъби, които украсяват
с трептенето на крилете си раждането на слънцето.
Когато искам нещо да узная и разкрия,
повлича ме след себе си неразгаданото.
Тишината е продължение на словото, докато словото
убива тишината. Всичко е спомен в света,
само войните нанасят на спомените
поражения тежки. Изначално-безкраен край.
Всеки човек е жертва на себе си. Аз понякога
изпреварвам пътя си. Може би защото съм приказка,
която Студеният извор разказва на дърветата,
стълпени наоколо. Умирайки в планината - умират ли?
Стана му трудно на лъча в цветчетата ябълкови и тутакси
почвата стана ронлива под нея. А невъзможно е
да съхраниш светлината в себе си, ако не си спомниш
своята усмивка.
Ръката не ще достигне до цветето, живеещо в паметта.
Времето измерва със стих сполучливите песни,
а пространството - с глас. Не тъжим ли по миналото,
не бихме се стремили към бъдещето. Всеки миг -
непредвиденост.
Невидяното досега пленява очите ми.
Нине и присно.
