СТИХОВЕТЕ НЕ СЕ ПИШАТ
превод: Роман Кисьов
Въпреки че никога не съм бил в България, имам чувството, че преди години, заедно с нашите национални герои - пълководците Андраник и Нжде, с ротата, съставена изцяло от арменци, съм се присъединил към българското опълчение и съм участвал в Балканската война…
Имам чувството, че съм вдигал наздравица с националния герой и поет на България - Христо Ботев, шептял съм неговата „Молитва”, след което съм усетил на своите плещи пророческата тежест на ръката му: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.”
Имам чувството, че в балканските планини съм се срещнал с Пейо Яворов… Между другото, той ме е завел в една бедна квартира в София, където аз - скръбен, бездомен и прокуден от родните простори - съм пял през сълзи, свел глава над чашата с вино.
Имам чувството, че съм посетил някаква недостъпна църква (такива храмове имат само арменците и българите), криейки се от коварен враг в земята или на върха на висока планина, и съм запалил свещ. А пламъкът на свещта не само се е разгорял, но и се е транскрибирал със сенките си върху църковните стени, може би на български, а може би и на арменски…
Имам чувството, че аз не съм ги прочел, а съм молитствал без думи… И тогава съм осъзнал, че българският и арменският език имат една душа. Различават се само буквите. Болката е една и съща. И камъкът със своето дихание очиства въздуха и водата, и камъкът със своето дихание прибавя кислород… И поезията е път, извеждащ там, където не достига никакъв път. Защото поетът знае това, което освен него, никой друг не знае.
Имам чувството, че стиховете не се пишат, а подобно на пламъка на свещта се транскрибират в душата. Както моите стихове сега се опитват да сторят това на български език. И не се съмнявам, че това ще стане, с помощта на Светия Кръст. У нас, в Арцах (Нагорно-Карабахската Република) има такова благословение - когато се започва някакво ново дело, казват: „Да помогне Кръстът!” Украсяващият корицата на моята книга хачкар (кръст-камък) съдържа именно този могъщ божествен завет.
Аз няма да се ограничавам с думи. Това не е необходимо. Аз просто заставам заедно с моята книга редом до моите български сестри и братя. Крепко им стискам ръце. И много ми се иска моите песни да станат Ноеви гълъби, и кацайки на храмовия купол, носейки маслинова клонка в човката си, да бъдат предвещаващо дихание на пролетта, мира и любовта.
Въпреки че никога не съм бил в България, но когато там звучат моите песни на български (за което съм благодарен на бащата и сина Кисьови), в мен възниква усещането, че крача по величествените балкански хребети с ореола на един от най-красивите и древни езици в света. И оттам като на длан се виждат ясно нашия Арарат, Арцах…
*Този текст е предисловие към книгата “Диханието на камъка”, избрани стихотворения от Вардан Хакобян („Авангард принт”, Русе, 2013). Текстът е написан специално за това издание и за българските читатели.
