БЕЗСЪНИЦА

Кеворк Емин

превод: Севда Севан

Из цикъла „Парижки стихове”

Не мога да заспя…

Дъждът пулсира върху стряхата
и вместо по ръждивата тръба
се стича… в моя мозък.
И тръгва мисълта
към домове опустошени,
към скърби приглушени.

Не мога да заспя…

Отровен е. И обещава смърт дъждът
не само в далечна Хирошима,
но и на този тротоар,
и на оназ градина…

Не мога да заспя…

Докосва ме сънят,
но го прогонват с изстрели клепачите.
И ето във гледците
изплават звездни кораби,
към Марс и към Луната устремени.
А колко хора на Земята
не могат да заспят?
И колко ли сърца
престават да туптят?
И гласове пресекват,
и очи, очи, препълнени със мъка,
през мрака взират се във моите.
И викат „Хей, човече, накъде?”
Със нови звездолети далече, по-далече.
Къде си се понесъл?
Скръбта, като във ад,
със кръгове Земята ни опасва.
И въпреки крилата
ще стигнеш пак до пещерата първобитна,
от която тръгна прачовека…”

Не мога да заспя…

И връщам се назад в годините.
А срещу мене се изправят
осъдените от гестапо.
Смъртта е вече оправдателна присъда.
Напразни са усилията
да търсите палачите.
(Светът е пълен с грехове,
но с грешници?…
                    Едва ли…)

Не мога да заспя…

И трескаво се хвърлям
към мойте бели листове.
Изпълвам ги с това,
което ме тревожи -
със думи благородни, възвишени,
които вие дали ще разберете?

Не мога да заспя…

Чувате ли, братя,
другари мои,
обич моя,
мой страшен век!
Покой ми дайте!
Или събудете всички,
чийто сън напразно
обещава им утеха!…

Не мога да заспя…