Николай Рачков

превод: Татяна Любенова

“Абсолютни хуманоиди, махмурлии, друсат се… Всички отдавна сте дисквалифицирани, вместо жени имате бутилки. Скоро жените ще престанат да раждат от вас. Надеждата е само в “снежните човеци”. Половината страна обходих и порядъчен мъж не намерих, няма за кого да се омъжа. Алкохолици, полужени, мъж с мъж вече започнаха да живеят…” Така разсъждава героинята в разказа на Михаил Чванов „Есен в дъбовите гори”. Почти трийсет години са изтекли от написването му, а сякаш се отнася за днешния ден.

Препрочетох всички книги с разкази и повести на Михаил Чванов “Ние - руснаци ли сме?” и “Нагоре по реката на времето” и бях, признавам си, потресен.  Какво да кажа - това е откритие. Почти у никой от съвременните писатели не съм срещал такива герои, които, въпреки някои техни чудатости и простоватост, не просто приемаш със сърцето си, а започваш да ги обичаш, да съпреживяваш с тях, да им съчувстваш. Ето „прозорливият Игор” от едноименния разказ. Момче, израснало в семейство, където бащата - “вълк за вълка, колкото и да живеем - ни веднъж не се е усмихнал, едно и също чуваш: ругатни, през зимата сняг няма откъде да изпросиш… А този - чистосърдечен, очите срещу теб радостно разтворени, на всеки човек се радва…”. Ту тича с мъжете по улицата да помага на замръзналите по пътя хора, ту на съседката ще насече дърва. Безспирен. И ето - изцяло руска съдба. Израснал, започнал да пие. „А като се напие, както баща си, Николай, започва да се бие.”

Трезвен - на всеки е готов да помогне, не жали себе си. Две деца спасява, когато те потъвали, паднали в засипаната със сняг заледена река. И как умира? Пак така - с добротата душевна.

На ранина тръгнала тежкотоварната машина, уплашила децата, опръскала ги с кал. Той скочил на стъпалото, започнал да вразумява водача, а онзи - набързо го изхвърлил. Ненормалник някакъв, безпътен. А ето, че го жалиш като роден, защото душата му свети.

Или пък „общественият надзирател” Журавльов. В младостта си бил красавец, в консерваторията за него говорели като за изгряваща звезда. Писал стихове, печатали ги сериозни списания, хвалила го критиците. Ухажвал балерина. И ето, минали години. Журавльов сега работи като технически инспектор - не станал нито композитор, нито поет. Пътува по далечни райони, проверява техниката. Това е по-добре, отколкото да бъде посредствен поет или композитор, смята той. А тази, същата балерина, която ухажвал и която го “отпратила” преди, попаднала в автомобилна катастрофа. Мъжът й загинал, а тя останала жива, но повредила гръбначния си стълб. И сега той я издържа, възпитава малките й деца.

Къде ще срещнеш такъв човек, ако не в самия народ, къде ще видиш такъв непреклонен феномен на човешкото щастие? Четеш и в гърдите ти нещо се свива.

Наскоро по телевизията слушах разсъжденията на един учен, който заяви, че ако сега бъдат разшифровани всички тайни от древността, земята вече да е загинала. И изведнъж си спомних разказа на Михаил Чванов за учителя по чертане. Съседи и колеги виждат в героя на разказа човек, който сякаш не е от тоя свят, а той твърди, че е “създал теория за единното поле и я е изразил с единна формула. Тази теория обединява и обяснява всички открити до този ден закони на физиката и математиката, всички закони на пространството и времето”. И тази теория никой не може да приеме и разбере, но и да я отхвърли е невъзможно -всичко е проверено логично. Какво е това, измислица, фантастика, или някакво прозрение на автора, който надарява своя герой, обикновен учител, с гениален ум? И е написано така убедително, че четеш и вярваш: има такъв  човек, има такава теория.

Героят разказва, че алхимиците са знаели отдавна за разпадането на атомното ядро. Но, за разлика от днешните учени - специалисти по атомна енергия, те знаели, до какво това откритие може да доведе.

И почти всички герои в книгата са такива: задължително дейни, добри, съвестни, често преследвани, но непременно обичащи света, хората, природата. Такъв е и Дима от разказа „Бранденбургската врата”. „Беглец - не беглец, бедствие - не бедствие, ще разбереш кой е, документи няма, но зло никому не прави…”. Никой не е намерил по тия места глина, а той намерил, и пече от нея тухли, печки зида. А как попада на Север? Служил свръхсрочно в Германия, влюбил се в немкиня, две момиченца-близначки се родили - Елза и Маша. Но на някого това не се понравило и Дима се оказал в лагерите, в полярната тайга. Съдбата му е прекършена, но зло към никого не таи. Живее, пие, разбира се, но колко голяма е ползата от пребиваването му на този свят!

В разказите дотолкова е познаваемо времето на действие, че даже не е необходимо да погледнеш в кои години е написано това. В разказа „При тихата река” спасителите карат в лодката още живото момченце, което е измъкнал на повърхността на водата случаен плувец. „Спасителите” не бързат, на тях им е все едно. И ето картина: почернели от слънцето, те пият студена бира в стаята си за дежурство, до паравана, а върху нагорещения пясък - майката над полумъртвия си син. Написано е през 1985 година. Тъкмо на власт е дошъл Горбачов и страната е като това полумъртво момче, захвърлено в лодката на славолюбив и безразличен управник…

Или зловещата повест „На превала” с подзаглавие „Прекрасна почивка в есенните планини” - това е като поставена диагноза на болното, обречено на гибел общество, държава, в която хората са загубили всяко чувство за отговорност, станали са инфантилни и равнодушни.

Четейки книгата, се ядосвах, че така късно съм открил този талантлив прозаик, та той е започнал да печата още през 70-те години. Васил Биков му пише тогава: „Вашият разказ “Билет от детството” е просто прекрасен. Превъзходен разказ! Не виждам в него недостатъци, да го чета беше истинско наслаждение…Не слушайте там разни… Повече слушайте самия себе си, талантът ще ви подскаже.” Някак критиците старателно са обгръщали с мълчание творчеството на писателя. Изглежда истинската причина е във светогледа на Михаил Чванов за историята на славянството, разминаващ се с мнението на някои колеги-патриоти по руския национален въпрос. Той мъчително размишлява: кои сме ние? Откъде сме ние - руснаците: народ, нация, какво е нашето предназначение на Земята? Да бъдем спасители на човечеството или само живителен тор за другите народи? Защо славяните са се пръснали в историята? И досега се пръскаме - руси, украинци, белоруси, балкански славяни? Нима славянското единство е само илюзия, губителен за Русия мит?

Чванов горестно разсъждава за това и в автобиографичната си повест „Кръст мой?!…”, и в статиите си за семейство Аксакови, и във философските размисли. „За мен, като руски човек, - разсъждава той, - са шокиращи истеричните статии, доказващи, че ние, русите - сме велика нация”. И пояснява, че величието не е в размера на териториите и броя на населението, а в силата на духа на народа. Руси си не по кръв, а по дух. Повече от сто народа Всевишният е съединил в едно Отечество. За цялата история на Руската държава православните и мюсюлманите винаги са били гръб до гръб в защита на Отечеството. Цветът на руското дворянство произхожда от Златната Орда - Карамзин, Державин, Аксакови, Апраксини, Голицини, Дашкови, Мусини-Пушкини, Суворови… Знатни родове! Някога те стават опора на самодържавието, стават православни руси. Така бавно се е устройвала Рус. В този смисъл е действителното евразийство, което вдига като щит Михаил Чванов.

“За мен - пише той, - понятието руснак - не е кръвно понятие, а отношение към Отечеството, към Бога. И за мен много башкири, татари, якути, са башкири, татари и якути, но много повече руси, отколкото доста руснаци по паспорт.” Честно казано и справедливо. И не случайно Върховният мюфтия на Русия заявява на всеослушание: „Свикнали са да смятат, че “Святата Рус” е само на православните. Но ние, мюсюлманите, от своята история знаем, че нашите предци, които живеят сега по цяла Русия, са приели исляма доброволно, и за нас, както за православните също има свобода на избора. А когато вярата се избира доброволно, това е свято. Затова естествено, нормално и необходимо е за мюсюлманина да нарича своето Отечество, което за нас е общо с православните, Свята Рус.  

Въобще, за да се разбере по-дълбоко светоусещането на Чванов, трябва да се чете Чванов. Според мен, така мащабно, така остро и трагично за това, какво се случи в Русия и Югославия в деветдесетте години, още никой в нашата литература не е написал. В разказа „Руски жени”, в малките по обем повести „Среща в Прага”, „Времена на годината” и „Белият Ангел” героите и темите по същество са едни и същи - съдбата на руските хора, руските офицери, излъгани, оказали се ненужни на Родината, горестната съдба на руските жени, чиито мъже воюват и загиват на чужда земя. Нима не къса сърцето историята на руския генерал, който в Приднестровието не изпълнява заповед за предупреждаващ огън и спасявайки населението, открива поразяващ огън по молдовско-румънските части?

Алексей Нелюбин от повестта „Среща в Прага” се сражава в Афганистан и Нагорни Карабах. Изпращат съобщение на жена му за смъртта на мъжа й, тя бива принудена да бяга с дъщеричката си от Душанбе в Германия, омъжва се в края на краищата за спасилия я немец. А мъжът й се оказва жив, и ето, намира нейния адрес, звъни й и уговаря среща с нея - тайно, като с любовница, в Прага. Те се срещат, за да се разделят завинаги. Тя се връща в Берлин, при семейството си, а той заминава за Сърбия, където ранен, попада в ръцете на албанците и те го разпъват върху вратата на една разрушена църква… Това трябва да се чете от всички, за да се разбере цялата трагедия на честния руски офицер през деветдесетте години на ХХ век.

Сава Ямшчиков пише: „Томчето с проза и публицистика на Чванов “Ние - руснаци ли сме?…” , просто погълнах, в прекия смисъл на думата. Всеки ред, всяко събитие, всяка  мисъл на автора бяха поразително съзвучни с моята сегашна нагласа и понякога аз забравях, че чета написано от друг човек, превръщах се в незрим съавтор на талантливия творец… Литературните произведения, излезли изпод перото на Чванов органически се вписват в богатата съкровищница на съвременното руско писателско творчество и издържат сравнение с класическите работи на Распутин, Астафиев, Абрамов и Носов.” 

Повестите, разказите и очерците на Михаил Чванов са камбани на вярата, любовта и надеждата на руското сърце. Как ми се иска те да бъдат чути!

сп. „Наш современник”, № 5, 2011