ВЪВ ВЕСТНИКА, НА ТАЗИ СНИМКА…

Римма Казакова

превод: Найден Вълчев

***
Във вестника, на тази снимка,
почти деца без имена,
се смеят тези четирима
бойци от страшната война,
пред боя снели се невинно
във свойте малки тържества…
Над тях блести небето синьо,
край тях - зелената трева.

Незнайни - тях ги няма вече.
За тях ни ред, ни глас, ни звук,
а нечий син, а близък нечий,
а ученик е нечий тук…
Но паднали под вала минен,
в живота влизайки едва.
Над тях било небето синьо,
край тях - зелената трева.

Докрай ще помним дните адски.
Да, боят вече отгърмя,
но с колко ли могили братски
е пълна руската земя?
Те теб са бранили, Родино,
със свойта младост боева,
над нас да е небето синьо,
зелена - вечната трева.


***
Никой никога нищо не струва за мен,
щом не знам му аз мярката точна.
Тя е зърно. И плява е. Нощ е и ден.
И небе. Но и тинеста почва.

Тази мярка е роза, роса, синева,
или просто - най-точният израз.
Бе ми мярка и ти. И остана това -
идна мярка печална за низост.

Много нещо премерих в живота си аз,
както той ме пък мене премери,
та не ща и да знам предобрият ти глас
каква дума за мен ще намери.

А дланта ме сърби. Чувам дивия зов
на стиха. Далнини ми се мяркат.
Аз съм малка. Голяма е мойта любов.
И това е най-точната мярка.