Дмитрий Блински

превод: Димо Боляров

Прости ми, татко, че за първи път
тук идвам,
где земята те е скрила -
над гроба ти тревите жълти спят,
грижливо есента те е покрила.

А где е кръстът?
В някой зимен ден
отсякла го е смръзната вдовица,
за да напали хладното кюмбе
и на децата да свари чорбица.

От кръста само пънче тук стърчи,
изскубнати са други…
И следите
като угаснали добри очи
се взират мълчаливо във мъглите.

Там, гдето беше младата гора,
подобно просяк дрипав и прегърбен
стърчи самотен шипковият храст,
останал сякаш да разказва скърби.

Иди в селото,
мълком застани,
край тебе нека хората преминат -
дечица няма,
руските жени
не раждаха тук четири години…

Но, татко, ти стани и погледни
как до брега на малката речица
израстват къщи.
Техните стени
огласят с песни бившите войници.

Ний ще живеем,
домовете пак
ще пълни ведър смях и крясък детски
и само твойта ласкава ръка
не ще ни поздравява със успехи.

Прости ми, татко, че за първи път
тук идвам,
где земята те е скрила -
над гроба ти тревите жълти спят,
грижливо есента те е покрила.