Сергей Чекмарьов

превод: Найден Вълчев

***
Не ще забравя никога
аз твоя образ паметен
и нека друга, Танчека,
да бъдеш ти сега -
все този плам в очите ти
ще свети, ще ме мамят те
с красивото сияние
на волтова дъга.

Ще помня аз строежа ни,
разходките по Листвена
и хладното мълчание,
и жарките мечти:
и локвата бе езеро,
и блянът мой бе истина.
и свят ми се завиваше,
явеше ли се ти.

А любовта ни цъфна тъй,
не както цъфва розата,
не дъхна на акации
и люляци, уви:
към нас тя тихо идеше,
ръка в ръка със прозата
и в кухненското чайниче
гнездото свое сви.

Със синкав дим от примуса
опушена до бога бе
и кой ли - уж приятелски -
не би ни наскърбил?
Бе тъмно на душата ми,
но влязъл бих и в огъня
да видя пак рисунъка
на твоя профил мил.

С тъгата днес е свършено,
днес твоите артерии
със мойте се кръстосаха
сред тази равнина
и - сякаш пеперуда над
копринена материя -
трепти над нас красивата
Ибряевска луна.

Но ти, от скука мъчена,
стоиш, безцелно вгледана,
и виждаш само сив живот
край тебе да пълзи…
Ти искаш да се хвърлиш днес
като в река - къде да е,
но само по-далеч да си
от селските кози.

А тук за мене дните са
препълнени със трепети.
Чета и слушам бурята
как вън плющи със бич.
Конете цвилят весело -
развяват гриви в степите
и кряскат дечурлигата
в къщята от кирпич.

Да скиташ из совхозите
по местоназначение,
с директорите - в спорове,
с конете да дружиш,
не знам как мислиш, Танчека,
но всичко туй за мене е
да бъдеш жив сред живите,
да дишаш, да твориш.