ПЛЕЯДИ
превод: Елисавета Багряна
ПЛЕЯДИ
І.
Плеядите - съзвездие са октомврийско вече -
и като грозд блестят на звездния рояк в безброя.
Под техния светлик лесът ръждив е рижав кон, понечил
да хукне през полетата към водопоя.
И сякаш в здрача пепеляв сърни се появяват,
прескачат ручея или се вслушват, в миг поспрели,
как сребърното водно огледало отразява
брега стъмен и пеещите флейти на брезите бели,
чиито листи, падайки, кръжат. А мойта обич, няма
като сърна над извор, свежда шия нощем
и с ледения извор отражението само
говори, че макар и немощна, но тя е жива още.
ІІ.
Плеядите - съзвездие са октомврийско вече.
В небето синьо сякаш агънца са път поели,
над занемелите глави на дървесата, над леса, на нощ обречен,
над вкаменените брези - те, питки зазлатнели.
Приемам от небето благостта и тишината.
Сега то в есенен плащ, обсеян със звезди, блещука.
Трапезите са пълни с хляб, хамбарите със злато
и скърца на халките люшнатата звездна люлка.
След малко на земята вече вредом ще е бяло.
Лек студ като с игла пронизва нощните полета.
И присънва ми се само светло, бяло тяло
под златния покров на октомврийските планети.
ІІІ.
Плеядите - съзвездие са октомврийско вече.
Спокойно плувайки, вещаят те съдбата.
Излез навън, не взирай се назад и надалече,
а откъсни два-три златисти листа неотвяти.
В ръката ти остава прах, разпръсква се невидим
и чуваш ти как болно диша твоята градина.
И златните листа, и тази есен ще си иде,
и зли или добри, съзвездията ще отминат.
Защо и ние в огън сме като звездите,
щом като тях ще се изгубим в студ и мрак бездънен?
Защо блестят Плеядите и сълзите в очите,
щом в черната река на отминаването всичко тъне?
ІV.
Плеядите - съзвездие са октомврийско вече.
Октомври - за покой и размисъл е време.
На черния небесен зид следа от изстрел нечий:
отблясък на звезди, от страх помръкнали и неми.
А ние земното движение и отминаване
не ще спрем със слова. Стоим безсилни и обречени.
Нощта със черен плащ пътеката ни заслонява,
надежда, вяра и любов напуснаха ни вече.
Заминахте далеч. А аз, макар че тук съм още,
загубен съм под тъмните звезди големи.
Какво ли ми остава още в кръгозора нощен?
Едно: изгасналите думи, погледите неми.
V.
Плеядите - съзвездие са октомврийско вече.
Над хоризонта се издигат мрачни и жестоки, взрени
в главите клюмнали от размисли далечни,
в брезите изпокършени и лютните строшени.
По пътя си те призори над моя дом са горе,
с лъч тих, но пронизителен към мене кимат
и с глас така познат отново ми говорят,
че на света все пак щастлив още има.
Щастлив е, щастлив е, който вярва и обича.
Щастлив е… или така се струва само нему…
Щастлив е, който пред разсъмване в полето тича
и в есента провижда майските звезди големи.
КАЛИНА
Театрите са най-красиви през ноември, когато от планините се вдигат завесите като във Вагнеровите опери едно време, преди новите стилове да ги премахнат, и в Байройт и по другите сцени.
Лесовете се издигат тъмни и островърхи, а най-странното е, че смърчовете запазват пълно мълчание, не си говорят нищо един на друг.
По-долу бдят виолетовите стари къщи, изковани от смърчови и борови греди, които приличат на топове стара, плътна коприна, непреплетена със злато.
Калиновите дървета пред тези къщи са голи и рисунъкът на техните клончета е тънък като скелета на готическите параклисчета.
И на всяко от тези клончета има крещяща китка от червени таблетки като слепена купчинка от б-комплекс витамини, голяма шепа плодове, прекалено тежки за тънката дръжчица и прекалено кървави за копринения фон на къщата.
А когато дойдат първите снегове, всяка купчинка червени плодове получава бяла пухкава чашчица, сякаш природата застава на страната на тези професори, които от известно време ни караха да пишем така глупаво „съд” с „т”.
КЪСНА ВЕЧЕР
Нощ. Седя на чашка. И почти ме вече няма,
но още чувствувам подкожния часовник, който бие
и отбелязва със зрънцата на кръвта течащите вълни.
Пружината поскърцва бавно, първата ръжда се наслоява
и мисля си за младостта, която постепенно отминава,
а може би отминала е вече, без да зная.
И искайки да потуша у себе си остатъка съзнание,
заглеждам се в стъклата замъглени на прозорците.
Отдадох на живота си на тези, които зарад мен живеят,
и зная - те ще ме допълнят, ще ме умножат.
Единият сега сред бедния квартал парижки
в стар сив хотел спи в ледената стая.
Събужда се, заспива пак и мята мургавата си глава:
присънва му се въгленът и голотата на модела, който
по памет е скицирал преди малко
под мътния светлик отвесен на мъждива крушка.
Той цял пламти от мъката, която в мен угасна,
гори, понявга плаче, насъне вика майка си.
А вторият е тук. два час вече спи сън каменен,
отруден, мръсен. Ръцете му са твърди и мазолести
и нищо няма да смути съня му. Няма безпокойства.
Потрепва само леко, че макар и несъзнателно,
той мисли за една девойка млада, хубава, която
живее срещу нас. Той утре трябва да се вдигне рано,
дордето още в мраз и нощ светът обвит е
и тежки са над сънните очи клепачите.
Това е този, който вместо мене ще направи всичко,
което аз, ленивецът, не исках да направя.
А третият, най-младият, той още е невинен
и в дълга бяла риза, в общата голяма спалня
спи между другите. Той нищо не сънува,
но мислил е, заспивайки, за стихове и думи,
за саби коне, за предани сърца,
готови за разплата… И за бедни хора,
за хората изобщо, а те на него му приличат
на сиво стадо - обича ги той истински.
Това е този, който ще се бори всякога за всичко, за което
страхливецът аз шпагата си да кръстосам не посмях.
***
Никога не съм така живота аз обичал,
никога не съм така смъртта аз пожелавал,
както днес, когато сякаш месец в далнината
с кръг огромен заизгрява краят.
Бих желал остатъкът от дните ми да бъде
жив и огнен както любовта ми
и като горящ храст на върха на хълма черен
да угасна, а димът да литне в небесата.
