„ТЪЙ СЛАВЕИТЕ ПЕЯТ…”
превод: Борис Струма
„ТЪЙ СЛАВЕИТЕ ПЕЯТ…”
О, как понякога тупти сърцето ми на старини,
как искам да отида
там, дето бях младеж, да гледам звездни висини
и залеза да видя.
Пак да се връщам у дома от школския мухлясъл кът
и три дни да празнувам,
да скитам в Галата весден, в гористия планински рът,
по склона да лудувам.
Да ме очакват и сега овчарчетата в слог любим
на мъхова постеля,
с едни да влизам във леса, а други, щом се появим,
насреща ни да стрелят.
А щом се сложи и вино, и агнето на шиш, и хляб -
да се сберем и ние,
да седнем върху мек шумак пред вкусния горещ кебап
и ледена ракия.
И да ми пляскат със ръце каракачанските деца,
да клякам и да скачам,
да ситня и да ми крещят „и-хуу!” с усмихнати лица,
докато падне здрача.
Така понякога тупти сърцето ми от скрита жал,
кръвта така лудее,
като че пак съм там запял и ми приглася стар кавал:
„Тъй славеите пеят…”
ТАКИ ПЛУМАС
Най-старият от мойте братовчеди
в детинството ме водеше и мен
по панаирите, а ненагледен
и с мъжка сила беше той роден.
И досега си спомням как блестеше
на своя кон красивият човек,
герданът от жълтици как висеше
на вишневия златошит елек.
Той имаше камата на Боцарис
и Капетанпашов вит ятаган,
а на седлото - два пищови стари,
те - на Али паша скъп талисман.
Той бе във фустанела с дипли бели,
в цървули пискюллии бе обут
и с похти, със среброто заблестели,
от Превеза, от майстор най-прочут.
Тъй стегнат и прехвърлил вярна пушка
през рамото, прихващаше във миг
юзда и грива и като вихрушка
излиташе през портата със вик.
А аз - позакъснял и недочакан -
поемах с кончето като стрела
и струваше ми се, подир юнака
че вятърът ми даваше крила.
И както надпрепускаше тогава
с туниски фес, в неудържим галоп,
аз виждах как под феса се развяват
къдриците му като пламнал сноп,
как се разпалваше и той, когато
летеше тъй на своя вихрогон
и беше цял като излян от злато -
същински свети Георги на бял кон.
На Месолунги смел юначни сине,
зора на младостта ми - днес разбрах,
че има тридесет и три години,
откак лежиш в земята и си прах!
ПЕСЕН ОТ МЕСОЛОНГИ
Една моряшка дъщеря и на работник млад сестра,
от роза по-красива,
която денем и нощя със хубостта си гря
и стана горделива,
че я сравняваха весден със слънце, с румена зора,
тя - моята горчива
и първа обич - прати вест, преди да тръгна по света,
из пустата чужбина,
за сбогом да я посетя, да видя как изглежда тя,
преди да си замина.
Не знаеше почивка тя на тоз наш лъжовен свят,
не знаеше умора,
за сватба поп не влезе в тях, едничък път й бе познат,
от къщата й в двора
утъпкания черен път към гробището, дето спят
най-близките й хора,
и стръмния и мрачен склон на грижата и на скръбта
на спомени, които
разяждат с по-свирепа стръв от червеите във пръстта -
жестоко, ядовито.
Аз я намерих вечерта сред запустението в тях
сломена и убита,
като ударена от гръм маслина, в черно я видях,
от траура превита,
но и във вечерния мрак аз светли белези познах
на любовта честита:
бадемовите й очи на побледнялото лице,
с горчилките стаени -
тях исках да изпия аз, със сълзите им, от сърце
за двама ни пролени…
ДВЕ ПЕСНИ
1.
Грейна месечинка златна,
във лозата заигра -
иде ти да я изпиеш,
толкоз хубава е тя.
Не защото си играе
с лозовата шума тя,
а защото ясно свети
до един прозорец там…
2.
Помниш ли? Бе знойно лято,
светла, лятна вечер бе
и луната беше нова
в бледосиньото небе.
Но любов под млад, нов месец
не живее много дни.
Помниш ли? В такава вечер
гледахме луната ний…
БАТАРЯС
„Една събота вечер,
една неделя сутрин…”
Най-младият Буковалас ведно с Клис Цангараки
и Никос Вранас с тях
понявга в събота по мрак горяха от мерака
да си попийнат в кръчмата на Влах.
Те, чорбаджийски синове, поръчваха отрано
и музика тогаз,
та скоро ето го при тях и къдравият Панос,
а след това - Танасис Батаряс.
По-късно с тъпан, със свирач на лютня, в такт отмерен
и още - с цигулар
отиваха към Извора, при бай Калиандери,
очаквани от стария кръчмар.
А той, в престилка и сънлив - подремнал, както чакал, -
излизаше и в миг
подреждаше богатата трапеза под букака,
до езерото с ясния светлик.
Ала додето подреди, додето се досетят
свирачи за свирня,
запяваха се песни там - юнашки, маанета, -
ехтяха в езерната тишина.
И както си седят така - закърши глас, запява
Батаряс и по мрак,
след трета чаша със вино на мира не оставя
и славеите в гъстия клонак.
И сплитат се във песента, избликват от сърцето
с копнежа му дълбок
юначеството с любовта - да стигнат до небето
и до звездите, и до самия бог.
Но скоро след това оттам, достигнал висината,
отнемаща дъхът,
с най-нежни трели затрептял, с извивка чудновата
отново долу слизаше гласът.
А случваше се и така, че почнат веселбите
при зноен летен ден,
когато пръскат аромат полята и водите
и ти от всичко си опиянен.
И най-свенливата мома излизаше тогава
във лятната тъма,
и нямаше дори жена навън да не застава
или вдовица - да е у дома.
А и подевките и те, с ушенца раковинни,
прибираха поли
край плет или сред бащин двор гласа да чуят свиден,
да хвърлят плахи погледи стрели.
А песните - ту ветрове горещи, ту прохладни
(о, влюбени сърца!) -
облъхваха със полъх свеж, със пламък безпощаден
сърцето, неговите листица.
Но почваше ли този глас да ги замайва вече
и разумът, без власт
и без да знай къде върви, да чезне надалече
във океан от спомени и страст
и почваше ли след това зора да зазорява
над близките бърда,
с внезапен скок Батаряс сам захвърляше тогава
лък в утринната блеснала вода.
И прав, направил вече знак и другите да станат,
навеждаше се той
към чорбаджийските деца, към младежта пияна,
останала без сън и без покой.
Сам трезвен, казваше им той, че май е непростено
в неделя сутринта
да има глезени деца, съвсем зашеметени
от вино руйно и от песента.
И тъй, догдето те едвам и без да проговарят,
се вдигаха на крак
и тръгваха покрай брега нагоре към пазаря
или надолу - в тесния сокак,
във празничната тишина прозвънваха камбани,
блестящи в златен цвят,
момите влизаха да спят, а майките им рано
се стягаха на църква да вървят!
