Римма Казакова

превод: Петя Цолова

***
Родина, работа, любов. И как
да се родиш за всичко туй си струва.
Като във лес от три ели, загубен
открий се сам и в тях потъвай пак.

***
Прозрачно Краймосковието свети
като роса по крехък брезов лист.
Русия, отразена в капка лека,
трепти със образ, до прозрачност чист.

Прозрачно е еловото сияние
и ручеи, и припеци, дори
и гарваните, пролетно пияни,
и песента на руските гори.

И тръгнеш ли на ски или загърбиш
града по косата пътечка през леса,
ще блясва ту рябина, ту пък гъба,
прозрачна като капчица роса.

Дори слепец за красотата звучна,
преобразен внезапно, светва цял.
Аз храбростта да бъда пряма уча
сред този лес от прямост засиял.

В Русия се оглеждам - клен в рекичка -
край всеки извор бих седяла час.
През мене тука преминава всичко,
през всичко тука преминавам аз.

И сякаш аз тревата съм косила,
строила къщи, гледала деца,
така усещам в себе си Русия,
че в нея съм като самата тя.

ГОРСКИ СТИХОВЕ

І.

Щом си спомня пожар сред листа,
брадвен удар процепва кръвта.

Че живот е гората - тъй свеж!
Моя буря, покой и летеж.

Както своя син любя леса.
И очите му затова горски са:

с малахитче, зеленинка
и със руска добра хитринка.

Глъхне градският тътен зад мен.
Иде дълъг и чист руски ден.

А в гората, сред летния пек
нито огънче, нито човек.

Но кибрита прибрах - навик стар.
Тук убийство е всеки пожар.

Знам с кръвта си - тъй зная врага -
как гори ужасена тайга.

Все едно над дете - тъй ще бдя.
Днес пастирка съм и ще тръбя:

листи, клонки, иглички над мен
облегни ти, гора, в този ден.

Да, ти неведнъж кръв ми преля,
твоя същност със нея ми вля.

Цяла сраствам се с тази земя
като клонеста, гъста ела.

Рунтавелки - в гъстака лъчист.
Ни змия, нито кърлеж, свят чист!

Утро. Връхче елово - в небеса.
Както в живота, вървя през леса.

ІІ.

Със всички, да,
живота ще живея!
Приижда тъй вода,
в небето - жица пее.

Трепереща виси
тъй птичка като нота.
Аз още висини
очаквам от живота.

И нека да приижда
той с всичките си гами -
да радва и обижда,
да не пресъхва само!

В росата коленича
сред хлад и синина
и пия от рекичката
вода като сърна.

За клон на трепетлика
тук ще се уловя.
Макар незнаменита,
лекува всичко тя.

Едничка аз ще зная -
спаси ме ти, гора!
В теб станах най-накрая
и здрава, и добра.

Очите ми - кристалчета
от пролетна звезда.
Кръвта ми - със русалчета
и горска резеда.

***
Хлътвам във леса -
в пясъка - вода.
И в листа на бук,
и във волен звук.

Във вода чевръста
и във вейка гъста,
в люляче лилаво,
петопръсто.

Във треви неникнали,
във води небликнали.

В гъсталака здрачен,
в извора прозрачен,
в лъч на припек тъничък…

На сина си само
казвам: „Заминавам!”
Ще ме разбере -
той е още мъничък.

***
…Рекичка и гора елова,
далечно село сред мъгла.
Аз по земята стъпвам нова,
тук никога не съм била.

Пътувам. Пътят лош и стар е.
Шофьорът неведнъж на глас
ругал го е. И нервно кара,
калта проклина час по час.

Русийо-майко! По завои
на магистралите ти ний
ругаем пътищата твои
и трети някого виним.

Но щом излезем на полето,
затънем в кал и чак тогаз
разбираме, че няма трети
и всичко ляга върху нас.

***
На „Ленински” пътя настилат.
Там цяла нощ огън трепти.
Самички работят красив,
нераждали още жени.

Те камъни мъкнат, превити
от труд, не за техния гръб.
И валяци карат жените,
и песни с все гърло реват.

Дали ще дочакат отплата
от някой слепец и сухар?
Но пътя докрай ще прокарат,
за тях и за другите - дар.

Не стигат мъжете, избити
тъй много във тая война.
И пак на жените разчиташ,
изстрадала родна страна.

А всичко на тях им приляга -
и полет, и радост, и ад.
И гордо на кирките ляга
от белите длани печат.

Сами и във радост, и в драми.
Но техен е мирният ден.
Не, животът не ще ме измами,
не ще се изплъзне край мен.

И аз съм жена ей такава,
и същия изпит държа.
За мене е също забава
да раждам, да жъна, строя.

Животът съвсем ме сближава
с тях - силните, родни жени.
… Тук дъха на чисто и здраво,
на земни, стоманени дни.

Плещите умора сковава.
А сутрин, измъчени, тук
на релсите сядат направо
и хрупат на всичко напук.