Из „Индустрия на предателството, или киното, взривило СССР” (2013)

Фьодор Раззаков

превод: Стефка Тотева

Твърде симптоматично е, че точно в тези дни новото ръководство на СК беше въвлечено в скандал с още един филм на патриотична тема. Става дума за документалния филм „Всеволод Кочетов”, който засне младият режисьор Н. Ключников по сценарий на Ю. Идашкин.

Както знаем, В. Кочетов беше известен съветски писател, автор на няколко романа и главен редактор на патриотичното списание „Октябрь”. Именно като негов ръководител най-вече Кочетов си спечели славата на най-принципния и страстен изобличител на либералното западничество. По същността си, той беше не само един от най-ярките лидери между държавниците в средите на творческата интелигенция, но и най-целеустременият и непреклонен между тях.

Заради тази непреклонност либералите едновременно ненавиждаха и се страхуваха от Кочетов. Затова, когато през ноември 1973 г., когато той отиде от живота /според една от версиите се е самоубил, като научил, че е нелечимо болен от рак, според друга - са го премахнали самите западници/, в либералния лагер цареше небивал подем и въодушевление.

Тъй като през 1987 г. Кочетов трябваше да навърши 75 години, неговите колеги от Съюза на писателите на СССР /естествено от държавния лагер/ решиха за този юбилей да излезе документален филм за него. Те се обърнаха за помощ към Госкино на РСФСР и към тогавашното /все още старо/ ръководство на Съюза на кинематографистите на СССР.

И въпреки това, че противници на това начинание имаше в изобилие, привържениците на проекта се оказаха мнозинство. В крайна сметка Госкино поръча създаването на филма на Ленинградското студио за документални филми. Трябва да отбележим, че оттам по всякакъв начин се опитваха да се отърват от това, доколкото и ЛСДФ, и „Ленфилм” винаги са се считали за опора на либералната фронда. Но, както се казва, с Госкино не се спори. Но в Москва рано се зарадваха на победата.

Както стана ясно по-късно, ръководството на ЛСДФ, отстъпвайки под натиска на Госкино, решило да заснеме своя /либерална/ киноверсия на живота и дейността на Всеволод Кочетов. И макар че сценарият на филма според желанието на семейството на покойния бил написан от неговия приятел и ученик Юрий Идашкин, режисьорът на филма и цялата творческа група от самото начало на проекта знаели, че ще снимат това, което на тях им е изгодно.

Какво се случило разказва самият сценарист:

„След няколко снимачни седмици започнах да забелязвам, че Н. Ключников се среща за интервю не с тези хора, които бяха предвидени според сценария, а епизодите, които фигурират в приетия сценарий не се снимат. Тъй като бях съвсем неопитен в кинопроизводството, плахо попитах Н.Ключников не може ли да ме запознае с режисьорския сценарий или поне с плана на снимките. Режисьорът избегна отговора и повече не го видях. Разтревожен, позвъних на редактора Т. Н. Янсон и споделих с нея своите съмнения. Тя ми обясни,че режисьорски сценарий при документалните филми няма и ме успокои: режисьорът е човек търсещ, да не пречим на инициативността му, той ще направи всичко, както трябва.

Когато със сина на В. А . Кочетов, писателя и журналиста А. В. Кочетов, който беше поканен като консултант и много помагаше на Н. Ключников с архивни материали и в организацията на снимането, ни поканиха в Госкино на РСФСР за приемането на филма, ние ахнахме: от сценария във филма не беше останал нито един епизод, нито една дума…

Като изгледах филма на Н. Ключников, заявих на представителите на студията и на Госкино на РСФСР, че не мога да участвам в него, като предложих да скъсат моя договор. И тук изведнъж стана ясно, че филмът бил поръчан от Съюза на писателите на СССР. Окончателното решение беше отложено да стане след запознаването на ръководителите на Съюза на писателите на СССР с филма на Н. Ключников.

След като изгледаха филма в Госкино на РСФСР се състоя обсъждане, в което участваха председателят на Съюза на писателите на СССР Г. М. Марков, първият секретар на управителния съвет В. В. Карпов, секретарят на този съвет Ю. Н. Верченко и заместник-секретарят С. П. Колов, при което ръководителите на Съюза на писателите на СССР се обединиха около мнението, че са против филма на Н. Ключников, а аз написах официално заявление с искане да се снеме моята фамилия от титрите на бъдещия филм.

Какви преговори са се водили след това между ръководството на Госкино на РСФСР, в резултат на които беше казано, че филмът „трябва да се спасява” и с А. В. Кочетов ни помолиха бързо да дадем предложения за доработка на филма в съответствие със забележките на ръководството на СП на СССР Т. Н.Янсон, която представляваше интересите на студията, тя буквално ни молеше с А. В. Кочетов да направим корекциите си за около две денонощия, иначе, както тя ни обясни, студията ще понесе сериозна материална щета. При което тя поясни,че студията не може да доснима нито метър от кинолентата. И по този начин всички поправки могат да се сведат само до някои фрагменти или допълнителни титри…”

Наистина, историята е забавна, нали? Авантюристите от ЛСДФ снимат собствена версия на филма, въпреки приетия сценарий, а когато тяхната авантюра не “минава”, започват да се съкрушават, че „студията ще понесе сериозни материални щети”. И се обръщат за помощ към сценариста и консултанта на филма, които те всъщност хитро са излъгали. Ето какви нрави царяха тогава в ЛСДФ /всъщност нима само там?/

Впрочем тази история завърши така. Въпреки нанесените от сценариста и консултанта поправки, тя все пак звучеше антикочетовски. Може би не в такъв размер, както беше в първия вариант, но все пак беше така.

Накрая новото ръководство на СК на СССР, на който беше показан филма, го възприе твърде доброжелателно. Някой от тях по този повод даже се изказаха така: да поднесеш такъв подарък за юбилея - това е забележителен удар срещу кочетовците. Но много от тях все пак възроптаха, че първият вариант е бил по-добър - по-въздействащ. Обаче филмът беше препоръчан за излъчване.

Убеден съм, че ако режисьорът на филма беше заснел филма по сценария на Ю. Идашкин, и „Всеволод Кочетов” би го очаквала също такава обструкция, като „Лермонтов”. Защото само на думи „реформаторите”-перестройчици се кичеха с прогресивната си обективност, а всъщност бяха по-върли и безмилостни в забраните, отколкото комунистите „от застоя”.