Игор Шкляревски

превод: Емил Симеонов

Пред камерите - суетня.
И шум, и нерви обясними.
Масовки. Снимки. А в една
вълчета трябваше да има.
И не за ден, и не за час -
за няколко секунди само,
да ги погали тъжен княз,
прогонен в мрачния си замък.
Изпратиха добър ловец.
И не след дълго, недалеч,
където във едно корито
далечни две реки се вливат…
очите й - подпален плевник!
Сред мрака проехтя двуцевка.
На мушката попадна тя.
„Уцели!” - някой изтрещя.
Вълчицата замря убита:
олово в гърлото пробито,
сълзи по сивата муцуна…
Леговището недалеч
откриха радостни и шумни
и взеха малкото вълче.
Вървяха снимките сега.
И скоро всеки се научи
да го зове - подобно куче -
и да го гали със ръка…
Реките тихо просветляха,
полята тъжно пожълтяха,
в дърветата - жълтевина.
Припомниха си за една
пословица, която знаят:
вълкът остава вълк докрая.
И в есенните часове
привикналото със човека
полувълче, полукутре
отведоха назад далеко
в забравения му живот…
Навярно искало е то
да поиграе със ловеца,
за снимките не чул дори…
И дълго изстрелът отсечен
звъня в смълчаните гори.