Валерий Латинин

превод: Дафинка Станева

/„Дядо Иван” е образен израз на българите за руските войни, участници в Руско-турската война /1877-1878 г./, най-вече на казаците с бради. В. Л./.

За Руско-турската война /1877-1878 г./, наречена в Русия и в редица славянски страни “Освободителна”, са написани много исторически изследвания, публицистични статии, спомени на очевидци. Преди всичко от знаменития баталист, участник в похода на Балканите - Василий Василиевич Верешчагин, а също и от други художници: А. Боголюбов, Н. Дмитриев - Оренбургски, П. Ковалевски, А. Кившенко, Г. Манизер и други. Верещагин дори пише книгата със спомени „Скобелев”.

Но в повечето от писмените и рисуваните свидетелства от това време и в работите на историците от XX век се отделя много малко място на участието на казаците от Дон, Кубан и Терек в Освободителната война. Епизодичното упоменаване за тях навежда на мисълта за незначителната роля на казачеството в състава на руската армия и за неговата второстепенна роля в бойните действия. Но в действителност това не е така.

По-пълна и обективна информация за казашките части и подразделения на Кавказкия и Балканския театър дават спомените на казашките автори: Л. Г.Богаевски “Из отдавна отминалото”; М. И. Греков “По долините и височините на България” (спомени на бившия командир на 30-ти Донски казашки полк, с приложение записките на генерал-майор М. Д. Скобелев за есаул А. Грузинов); Н И. Краснов “Мобилизацията на привилегированите казаци в турската война (1877-1878 г)”, очерците на П. Н. Краснов „Картини от миналото на Тихия Дон”.

От тези източници става ясно, че царското правителство на Руската империя привлича за участие във войната не само някои отделни казашки полкове и артилерийски батареи от първи ред, т.е. разгърнати за носене на службата, но и части от втори и дори от трети ред /от запаса/. В бойните действия на Кавказ и на Балканите участва практически цялото мъжко население в призивна възраст от Донската, Кубанската и Терекската казашка войска, а също и по два полка от Астраханската и Оренбургската казашка войска, както и 1 полк уралци.

Нерядко бащи и деца се оказват заедно на местата на бойните действия. А тъй като възрастното поколение казаци освен мустаци, има и бради, българите кръщават тези с брадите „Дядо Ивановци”.

Казаците съставляват 90 процента от руската кавалерия на Кавказкия фронт и много по-малко - на Балканите. Само Дон изважда на служба 53 полка и 24 батареи, повече от половината от тях (29 полка и 14 батареи) са насочени към Балканите и вземат участие в големите сражения и бойни операции.

Пьотър Н. Краснов пише за забележителните дела на донските казаци още в първите дни след обявяване на войната. Така донският полк под ръководството на полковник Струков преминава с езда почти сто версти за денонощие към Барбошкия мост на река Серет в долния Дунав и го превзема, което е неочаквано за турците. Русчукският отряд на руските войски, оглавяван от престолонаследника, Августейшия атаман на казашките войски Александър Александрович Романов (бъдещият император Александър III), в средата на юни 1877 г. форсира Дунав в района на Галац и блокира турската групировка (около 100 хиляди човека) в „четириъгълника” на крепостите: Русчук - Шумен - Варна - Силистра. За успешните си бойни действия Атаманският лейбгвардейски полк бил изравнен по права със “старата” гвардия.

Нагоре по течението на Дунав се прехвърлят други казашки полкове в състава на главните сили. Пет донски заедно с 3 драгунски полка, шест български дружини, стрелкова бригада, 5 артилерийски батареи, 2 сотни кубанци и 1 сотня уралци влизат в Предния отряд на генерал-адютанта И.В.Гурко. Те завземат старата столица на България Велико Търново, град Казанлък, атакуват турските укрепления на Шипченския проход.

Казаците постоянно са в авангарда, в боевата охрана, правят внезапни нападения на територията на неприятеля, правят разузнаване, преследват врага. А когато обстановката позволява, се спешават и щурмуват крепостите и редутите. Личният състав на 23-ти и 30-ти донски полк се отличава в атаката от север на Шипченския проход, при неговото превземане и задържане.

Турция хвърля за възвръщането на Шипка 30-хилядната армия на Сюлейман паша, а на Плевен - приближаващата се от запад още по-многочислена армия на Осман паша. Настъпва най-драматичният период на войната. Необходимо е било на всяка цена да не се допусне съединяването на турската армия.

На Шипка заедно с личния състав на Орловския и Брянския полк, с българските опълченци, храбро се сражават две кубански пластунски сотни. Когато започват да привършват боеприпасите на защитниците на прохода, на помощ им идват казаците от 23 донски полк на Н.Я.Бакланов. На своите коне те пренасят войнишкия батальон от 4-та стрелкова бригада.Казаците и стрелците помагат да се отбие атаката на турците и позволяват да се доближи до прохода част от корпуса на генерал Радецки. Войската на Сюлейман паша отстъпва. Шипка устоява.

С цената на много жертви руската войска затваря армията на Осман паша в Плевен. Да се превземе с щурм града не става, но и да се пробие обсадата от страна на турците - също.
В сражението край Плевен на 18 юли 1877 година донските казаци отбиват атаката на турския отряд, който ги превъзхожда по численост осем пъти. По време на обсадата на Плевен те нееднократно приемат схватки с турската кавалерия и пехота като почти винаги ги довеждат до бягство.Само около Плевен падат убити и са ранени повече от 14 хиляди руски войници и офицери. На 28 ноември турският гарнизон в Плевен след неуспешен опит да пробие блокадата, се предава.

За приноса на казаците в боевете при Плевен красноречиво говори фактът, че след овладяването на града само в Донската войска 44 хиляди човека получават различни награди.
Руската армия без бавене се придвижва по зимния Балкан без валенки и полушубки, както през друго време суворовите войници са преминавали през Алпите, за да не позволят на противника да се опомни и да съсредоточи нови сили. Отрядите на Скобелев и Святополк-Мирски разгромяват армията на Вейсел паша, обсаждащ Шипка. Отрядът на генерал Гурко освобождава София и се насочва към Истанбул.

През 1878 г. казаците заедно с други части от отряда на ген. Гурко атакуват остатъците от армията на Сюлейман паша около Пловдив, форсирайки река Марица. А ген. Скобелев изпраща летящия авангард на подполковник А. П. Струков с Първи Донски, драгунски и улански полкове в тила на оттеглящия се противник. Този отряд превзема Одрин и след това влиза в предградието на Истанбул Сан Стефано, където е подписан мирният договор.

От Кубанската казашка войска в състава на Дунавската армия доблестно воюват 2-ри Кубански конен полк под командването на сина на атамана на Черноморската казашка войска Яков Герасимович Кухаренко - Степан Кухаренко; лейбгвардейците от 1-ви и 2-ри ескадрон на собствения на Н. И. В. конвой (в чиито редове е другия син на Я. Г. Кухаренко - Николай, награден за бойни заслуги с орден „Свети Станислав”, III степен); две сотни от 7-ми пластунски пеши батальон. Заедно с тях на Дунав се сражават терекските казаци: Владикавказкия конен полк; лейбгвардейският Терекски казашки ескадрон и 4 сотни от Терската милиция.

Останалите кубанци и терекци, мобилизирани във войната, се отличават на Кавказкия фронт.
За подвизите в руско-турската война са наградени с Георгиевски щандарти шест полка от Донската казашка войска, осем полка от Кубанската казашка войска и осем полка - от Терекската казашка войска. Георгиевски сребърни тръби получават артилерийски донски, кубански и терекски батареи. Много казашки полкове и батареи са отличени със знаци за отличие на шапките. Голяма част от станичниците стават кавалери на различни ордени и медали.

С доклада авторът - председател на казашката секция в Съюза на писателите на Русия - взема участие в Международната научна конференция „Русия - България. Връзки във времето,”, проведена в Плевен на 10. 09. 2013 г. по повод 135 г. от Освобождението на България.