Марко Бадзато

превод от италиански: Весела Лулова Цалова

Изказване на Десетата световна писателска среща - София, 23-24 септември, 2013 г.

Уважаеми господин министър на културата, дами и господа,

Благодаря на господин Николай Петев, председател на Съюза на българските писатели, на поета и писателя Любомир Левчев и на организаторите, че отново ме поканиха на поредната Световна писателска среща.

Дами и господа,

Искам да започна изказването си с една стара африканска поговорка: „Бъдещето не съществува, единственото бъдеще е миналото.”

От дни си задавам въпроса за смисъла на „силата и слабостта на думите в бъдещия свят”, давайки си сметка колко и, най-вече, днес думите са станали слаби. Слаби като импулсите подавани от сондата „Войяджър 1″, която напусна Слънчевата система, и за чийто сигнали са нужни седемнайсет часа, за да достигнат до Земята.

Днес нашите думи са като тези сигнали: слаби и не се различават от тези на камъка, хвърлен във неподвижните води, който при падането си образува леки концетрични кръгове, а после за миг изчезва.

Трябва да сме наясно, че сме слаби, защото нашите думи дори и да се раждат от силни по дух човеци, излизат слаби, витаят като далечно и изкривено ехо в свят, обзет от оглушителен шум, който е негов фон, и е почти невъзможно да бъдат доловени, представете си тогава какво остава от словата, за да ги разберем, вникнем в тях и направим наши.

Преди няколко нощи, мислейки отново за сондата „Войаджър 1″, изстреляна пред далечната 1977 година, наблюдавах съзвездието Орион. Съзвездие, което е вдъхновило много антични цивилизации, и пред необятното космическо пространство си казах, че не може да бъде друго, освен да се чувстваме малки в тази клетка, наречена планета Земя, населена, заедно с милиони животински и растителни видове, и от една животинска раса, тази на човека, често неправилно определяна като разумна.

Но защо ли ние, хората, имаме дързостта да се самоопределяме като разумни същества? Защото знаем да пишем? Защото знаем да изстрелваме сонди в Космоса? Защото знаем да строим къщи, здания, магистрали, оставайки свързани - на теория - едни с други в реално време, ден и нощ? Да, в това сме силни, но в противовес притежаваме всеобща слабост, която никой политик не иска да преодолее на глобално ниво, затова и не се различаваме от първобитния човек. Не сме различни от неандерталеца, който е завличал жената, държейки я за косите, вътре в пещерата, защото насилието, войните, както при първобитните хора, така и днес са за контрол над териториите и за притежание на природните блага, и те продължават да се просмукват в отношенията между държавите, които първо се съюзяват, а след това се предават една друга, в замисимост от споразуменията и интересите на индустриалните и оръжейните компании, които благодарение на войните, изхвърлят ядрените си отпадъци в къщата на другия, правейки външната обвивка на куршумите с необогатен уран, за да спестят от разходите за складирането на радиоактивните отпадъци, или както действат някои страни или бунтовнически групировки, които се преструват, че не знаят от кого са финансирани, обгазявайки цивилното население, както по времето на нацистите, с пестицида „Циклон Б” на цианидна основа.

Но и в социалните си връзки не сме различни, защото думите продължават да са подло силни със слабите и пълни с ласкателство и поклони към така наречените властимащи, като че ли те са по-различни или по-добри от предполагаемите низшестоящи, но не за това, което са те самите, а само заради това кого представляват и какъв пост заемат.

Слаби сме, а в бъдеще ще бъдем още по-слаби, до момента, в който не ни обземе смелостта да погледнем лице в лице реалността, защото живеем на един камък, който се движи на втора космическа скорост в космоса с 40 320 километра в час, а животът на всеки отделен човек, който е по-къс и от миг, е крехък и ефирен като копринен конец. Толкова ли сме просмукани с ограниченост, че си я носим в себе си, със злопаметност, със страст за отмъщение, омраза, алчност, ненаситност, поквара, желание да грабим и да крадем, порочност, за да не искаме да приемем, че е достатъчно само едно подухване на вятъра, само една гигантска вълна, едно раздрусване, вследствие „кихването” на този камък, който ни вози в космическото пространство, за да се превърнем в прах, пепел и тъмна материя.

Многолетните въпроси и днес, както и преди 1887 година, са все още тези: Откъде идваме?, Кои сме?, Къде отиваме?, които са изобразени и върху платното на френския художник Пол Гоген. В настоящето, както и тогава, не знаем или пък като страхливци, заравяйки главата си в пясъка, се правим, че не виждаме и не разбираме, доверявайки се - цитирайки  евангелиста Матея - 23;24 „Да се не кланяш на техните богове, нито да им служиш, нито да вършиш според делата им; а да ги събаряш съвсем, и да изпотрошиш стълбовете им” , защото живеем с илюзиите, че някои, защото са избрани, малко или много по демократичен път, са Избраните.

Чак докато простосмъртният човек, а също и ние, поетите и писателите, надарени като човеци с неволи и ограниченост, не се научим да надминаваме себе си, превръщайки гласа си в сдържано силен и основателен с твърдите, и нежно добър със слабите, но обичливо силен, като прегръдката на майка, която притиска до себе си своето новородено дете, може би точно от този момент нататък ще можем да разберем, че сме едно цяло с всичко. Макар че мисълта на „примитивния” хомо сапиенс все още е твърде непрозорливо затворена, за да проумее красотата и хармонията на простотата вътре в сложността. Затова днес, както в началото на човешката история, продължаваме да сме слаби с думите, словата и посланията си, въпреки че си живеем със сведущата и деспотична самонадеяност да се мислим за силни, но нашите думи се разпиляват на няколко сантиметра от този, който е до нас, без да го достигнат. И така, изглежда парадоксално, но в настоящето, както и в бъдещето, единствената истинска сила на думите би могло да е мълчанието, а откакто свят светува мълчанието плаши, защото ни принуждава да чуваме, чувстваме и долавяме нашия враг номер едно: а именно самите себе си, тъй като громката сила на мълчанието ни ужасява до смърт.

Благодаря за вниманието.

София, 23 септември 2013 г.