ЗАТВОРНИК
превод: Тихомир Йорданов
ЗАТВОРНИК
Седя зад решетки в тъмничния хлад.
Закърмен в неволи орел съм крилат.
Другарят ми верен размахва криле,
под моя прозорец труп кървав кълве.
Кълве и разхвърля, поглежда смутен,
замислен е сякаш и той като мен,
зове ме и с поглед ми казва невям:
- С теб птици сме волни, да литнем натам,
където зад облак изгрява зора
и върхът планински мъглите раздра,
там, дето морето разплисква талаз,
там, дето бушуваме - вятър и аз!
1822
—————————–
Бел. на преводача:
Преводът е публикуван за пръв път в Антологията „Руски поети на мой глас”. Издателство „Славена” - Варна, 2012 г.
—————————–
УДАВНИК
Тичат към дома децата,
викат със писклив гласец:
„Татко, с мрежата в реката
хванахме един мъртвец!”-
„Лъжете, деца проклети! -
скара им се пребледнял. -
„Ох, душицата ми клета!
Ще ви дам един умрял!”
В съд да ме помъкнат мене?
Оправи се след това!
Палтото подай ми, жено,
що да сторя? Ще вървя…
Де го? - „Ей го!” - И се спират.
Истина е. На брега,
дето мрежите простират,
мъртвият лежи сега.
Грозен е трупът окаян,
посинял, подпухнал цял.
Тук нещастник ли отчаян
Богу беден дух предал?
Може да е риболовец?
Може би пиян бил сам?
Или доверчив търговец
е убит и хвърлен там?
Що се месиш бе, човече?
Здраво пипнал го с ръка,
той удавника повлече
пак към мътната река.
Тласна го с една върлина
в речния пенлив въртоп.
И удавникът замина
да си търси кръст и гроб.
Като жив мъртвецът плава,
люшкат го вълните пак.
Бързо върна се тогава
вкъщи нашият селяк.
„Палета! След мене, хайде! -
рече на децата той. -
Нито дума, инак, знайте,
ще ви съдера от бой!”
Но реката пак застена,
развилня се през нощта.
В къщицата окадена
догоряла бе свещта.
Всички спят отдавна тука.
Бурята надава вик.
По стъклата да се чука
чува нашият мужик.
„Кой е?” - „Отвори, стопане!” -
„Кой си, дето блъскаш там?
Мъкнеш ми се - гост неканен!
Дявол носи те насам!
Къщата за нас не стига,
тясно ни е и така!”
Той прозореца повдига
с отмалялата ръка.
Иззад облак чер луната
блесна: гол човек стои,
от косите и брадата
тинеста вода струи.
И отворени - очите,
а ръцете му висят,
черни раци виснат, впити
във размекнатата плът.
И мъжът стъклото хлопна.
Голият си гост позна,
разтреперан, той се сопна:
„Нека пукнеш!” - прокълна.
Смесиха се мисли тъмни,
в страх сърцето му тупти.
Хлопат, чак додето съмне,
вън прозорци и врати.
Слух се носи оттогава,
че мужикът ужасен
чака своя гост удавен
във уречения ден.
Рано утрото се мръщи,
нощем буря засвисти
и удавникът във къщи
чука по стъкла, врати.
1828
—————————–
***
Беше си той рицар беден,
простоват и мълчалив.
Мрачен бе на вид и бледен,
духом - храбър и правдив.
Но яви му се видение,
недостъпно за умът.
И дълбоко впечатление
найде във сърцето кът.
Пътешествайки в Женева,
насред път, на кръста прост,
зърна той Мария-дева,
майката на бог Христос.
Запленен от нея, вече
не погледна той жена,
До смъртта си не изрече
дума нито на една.
В шлема си лице побърза
той да скрий за този свят.
Броеница си завърза
вместо шарф на своя врат.
От тогаз Отца и Сина,
и Духа свят ни веднъж
не помоли господина.
Странен беше този мъж.
Цели нощи тъжен бдеше
на Светата пред лика,
вперил поглед безутешен,
сълзи ля като река.
Верен в любовта си първа
към набожната мечта,
Ave, mater Dei * - с кърви
на щита си начерта.
Впрочем, в битката голяма
в Палестина в страшен час
всеки рицар свойта дама
призоваваше на глас.
„Lumen coelum, sancta rosa!”* -
гръмко той възкликна блед.
Мюсюлманската угроза
го обграждаше отвред.
Но когато се завърна,
в своя замък той се свря,
все тъй влюбен и посърнал,
без причастие умря.
Но преди да спре да страда,
сила нечестива, зла,
рицарска душа във ада
да отмъкне пожела:
ужким не е молил Бога,
ужким не живял във пост,
не задирял в изнемога
майката на Бог Христос.
Но Пречистата сърдечно
се застъпи, след смъртта
пусна в царството си вечно
своя верен рицар Тя.
1829
—————————–
*Радвай се, Божа майко! - лат.
**Небесна светлина, свята розо! - лат.
—————————–
***
Във час на скука, на забава
на лирата си често аз
най-нежни звуци доверявах
на леност, буйство или страст.
Но и тогаз дори ръката
прекъсваше звъна лукав,
внезапно твоят глас когато
ме покореше величав.
Проливах сълзи ненадейни,
церях с елейна чистота
от твойте думи чародейни
аз раните на съвестта.
Сега, дух гордо извисила,
ръка към мен протягаш ти,
със кротка и любовна сила
смиряваш буйните мечти.
С душа от твоя плам обзета,
отхвърлил земна суета,
се вслушва с ужас свят поета
на арфа свята в песента.
1830
—————————–
МОЕТО РОДОСЛОВИЕ
На брата свой се подиграват
драскачи руски, при това
аристократ ме назовават.
Виж глупост ти, и то каква!
Не съм военен, ни асесор,
не съм дворянин аз най-прав,
не съм учен, нито професор,
а просто руски съм еснаф.
Знам времената са превратни,
не им противореча аз:
най-новите - те най са знатни,
а знатни раждат се по нас.
От древно потекло останка
(не съм в нещастието сам),
от род болярски съм фиданка;
че съм еснаф аз,братя, знам.
Не е търгувал с блини дядо,
обуща царски той тогаз
не лъскал, с попове не сядал,
от селяндур не станал княз.
И от австрийските дружини
напудрени - беглец не бил.
Аристократ ли съм, кажи ми!
Не, аз еснаф съм се родил.
Прадядо Рача през войната
Светия Невски подкрепил;
потомството му гняв презнатен,
Иван Четвърти, пощадил.
Дружаха Пушкини с царете.
И славни имаше сред тях,
когато в Нижни се заплете
еснафа със съседа лях.
Смирихме разпра и коварство,
и яростта на своя род,
кога Романовци да царстват
повика руският народ.
за тях ний здраво се държахме.
Дарявани от царска власт,
на почит, случваше се, бяхме.
Но пак… еснаф оставам аз.
Инатът ни попречил само:
прадядо луда бил глава -
не мелели със Петър двама
и бил обесен за това.
Но примерът му е поука:
във спор не влизай със властта.
Щастлив бе Яков Долгоруки,
еснаф, покорен до смъртта.
По-сетне бунтът се захванал
и Петър Трети бил свален,
но дядо верен му останал,
подобно Миних, в черен ден.
Със чест сдобили се Орлови.
А дядо в тюрмите изгнил.
Смирили се деди сурови
и аз еснаф съм се родил.
Под герба на рода прочута
купчина грамоти аз скрих.
Не се гордея с парвенюта,
кръвта си горда укротих.
Аз книжник съм и стихотворец,
и просто Пушкин, не Мусин,
ни богаташ, ни царедворец -
голям съм аз: еснаф един!
Post scriptum
За моя черен дядо-негър
реши Фиглярин в своя дом:
че някой капитан за него
бил дал една бутилка ром.
А той бе капитан прославен.
Той тласна нашата страна,
насочи шемета държавен
към нова, светла бъднина.
На този капитан приближен
бил в двора черният арап.
Растял усърден и безгрижен,
другар на царя, а не раб.
Баща бил той на Ганибала,
пред който в Чесма до един
грамада кораби горяла
и пръв път паднал Наварин.
Фиглярин нека да разправя,
че съм в дворянството еснаф.
А на Мешчанска той се слави
като дворянин най-корав.
1830
—————————–
Бел. на преводача:
Тези преводи за пръв път са публикувани в „Библиотека световни поети” на Издателство Народна култура, 1965 г., а после включени в Избрани произведения в шест тома на същото издателство през 1966 г.
УЗНИК
Сижу за решеткой в темнице сырой.
Вскормленный в неволе орел молодой.
Мой грустный товарищ, махая крылом,
Кровавую пищу клюет под окном,
Клюет, и бросает, и смотрит в окно,
Как будто со мною задумал одно.
Зовет меня взглядом и криком своим
И вымолвить хочет: “Давай, улетим!
Мы вольные птицы; пора, брат, пора!
Туда, где за тучей белеет гора,
Туда, где синеют морские края,
Туда, где гуляем лишь ветер… да я!…”
1822
—————————–
УТОПЛЕННИК
Прибежали в избу дети,
В торопях зовут отца:
«Тятя! тятя! наши сети
Притащили мертвеца.»
«Врите, врите, бесенята, -
Заворчал на них отец: -
Ох, уж эти мне робята!
Будет вам ужо мертвец!
Суд наедет, отвечай-ка;
С ним я ввек не разберусь;
Делать нечего; хозяйка,
Дай кафтан: уж поплетусь…
Где ж мертвец?» - «Вон, тятя, э-вот!»
В самом деле, при реке,
Где разостлан мокрый невод,
Мертвый виден на песке.
Безобразно труп ужасный
Посинел и весь распух.
Горемыка ли несчастный
Погубил свой грешный дух,
Рыболов ли взят волнами,
Али хмельный молодец,
Аль ограбленный ворами
Недогадливый купец?
Мужику какое дело?
Озираясь, он спешит;
Он потопленное тело
В воду за ноги тащит,
И от берега крутого
Оттолкнул его веслом,
И мертвец вниз поплыл снова
За могилой и крестом.
Долго мёртвый меж волнами
Плыл качаясь, как живой;
Проводив его глазами,
Наш мужик пошел домой.
«Вы, щенки! за мной ступайте!
Будет вам по калачу,
Да смотрите ж, не болтайте,
А не то поколочу».
В ночь погода зашумела,
Взволновалася река,
Уж лучина догорела
В дымной хате мужика,
Дети спят, хозяйка дремлет,
На полатях муж лежит,
Буря воет; вдруг он внемлет:
Кто-то там в окно стучит.
«Кто там?» - «Эй, впусти, хозяин!» -
«Ну, какая там беда?
Что ты ночью бродишь, Каин?
Чорт занес тебя сюда;
Где возиться мне с тобою?
Дома тесно и темно»
И ленивою рукою
Подымает он окно.
Из-за туч луна катится -
Что же? голый перед ним:
С бороды вода струится,
Взор открыт и недвижим,
Всё в нем страшно онемело,
Опустились руки вниз,
И в распухнувшее тело
Раки черные впились.
И мужик окно захлопнул:
Гостя голого узнав,
Так и обмер: «Чтоб ты лопнул!»
Прошептал он задрожав.
Страшно мысли в нем мешались,
Трясся ночь он напролет,
И до утра всё стучались
Под окном и у ворот.
Есть в народе слух ужасный:
Говорят, что каждый год
С той поры мужик несчастный
В день урочный гостя ждет;
Уж с утра погода злится,
Ночью буря настаёт,
И утопленник стучится
Под окном и у ворот.
1828
—————————–
***
Жил на свете рыцарь бедный,
Молчаливый и простой,
С виду сумрачный и бледный,
Духом смелый и прямой.
Он имел одно виденье,
Непостижное уму,
И глубоко впечатленье
В сердце врезалось ему.
Путешествуя в Женеву,
На дороге у креста
Видел он Марию Деву,
Матерь Господа Христа.
С той поры, сгорев душою,
Он на женщин не смотрел,
И до гроба ни с одною
Молвить слова не хотел.
С той поры стальной решётки
Он с лица не подымал
И себе на шею чётки
Вместо шарфа привязал.
Несть мольбы Отцу, ни Сыну,
Ни Святому Духу ввек
Не случилось паладину,
Странный был он человек.
Проводил он целы ночи
Перед ликом Пресвятой,
Устремив к Ней скорбны очи,
Тихо слёзы лья рекой.
Полон верой и любовью,
Верен набожной мечте,
Ave, Mater Dei кровью
Написал он на щите.
Между тем как паладины
Ввстречу трепетным врагам
По равнинам Палестины
Мчались, именуя дам,
Lumen coelum, sancta Rosa!
Восклицал всех громче он,
И гнала его угроза
Мусульман со всех сторон.
Возвратясь в свой замок дальный,
Жил он строго заключён,
Всё влюбленный, всё печальный,
Без причастья умер он;
Между тем как он кончался,
Дух лукавый подоспел,
Душу рыцаря сбирался
Бес тащить уж в свой предел:
Он-де Богу не молился,
Он не ведал-де поста,
Не путём-де волочился
Он за Матушкой Христа.
Но Пречистая сердечно
Заступилась за него
И впустила в царство вечно
Паладина Своего.
1829
—————————–
***
В часы забав иль праздной скуки,
Бывало, лире я моей
Вверял изнеженные звуки
Безумства, лени и страстей.
Но и тогда струны лукавой
Невольно звон я прерывал,
Когда твой голос величавый
Меня внезапно поражал.
Я лил потоки слёз нежданных,
И ранам совести моей
Твоих речей благоуханных
Отраден чистый был елей.
И ныне с высоты духовной
Мне руку простираешь ты,
И силой кроткой и любовной
Смиряешь буйные мечты.
Твоим огнём душа палима
Отвергла мрак земных сует,
И внемлет арфе серафима
В священном ужасе поэт.
1830
—————————–
МОЯ РОДОСЛОВНАЯ
Смеясь жестоко над собратом,
Писаки русские толпой
Меня зовут аристократом.
Смотри, пожалуй, вздор какой!
Не офицер я, не асессор,
Я по кресту не дворянин,
Не академик, не профессор;
Я просто русский мещанин.
Понятна мне времён превратность,
Не прекословлю, право, ей:
У нас нова рожденьем знатность,
И чем новее, тем знатней.
Родов дряхлеющих обломок
(И по несчастью, не один),
Бояр старинных я потомок;
Я, братцы, мелкий мещанин.
Не торговал мой дед блинами,
Не ваксил царских сапогов,
Не пел с придворными дьячками,
В князья не прыгал из хохлов,
И не был беглым он солдатом
Австрийских пудреных дружин;
Так мне ли быть аристократом?
Я, слава Богу, мещанин.
Мой предок Рача мышцей бранной
Святому Невскому служил;
Его потомство гнев венчанный,
Иван IV пощадил.
Водились Пушкины с царями;
Из них был славен не один,
Когда тягался с поляками
Нижегородский мещанин.
Смирив крамолу и коварство
И ярость бранных непогод,
Когда Романовых на царство
Звал в грамоте своей народ,
Мы к оной руку приложили,
Нас жаловал страдальца сын.
Бывало, нами дорожили;
Бывало… но - я мещанин.
Упрямства дух нам всем подгадил:
В родню свою неукротим,
С Петром мой пращур не поладил
И был за то повешен им.
Его пример будь нам наукой:
Не любит споров властелин.
Счастлив князь Яков Долгорукой,
Умён покорный мещанин.
Мой дед, когда мятеж поднялся
Средь петергофского двора,
Как Миних, верен оставался
Паденью третьего Петра.
Попали в честь тогда Орловы,
А дед мой в крепость, в карантин,
И присмирел наш род суровый,
И я родился мещанин.
Под гербовой моей печатью
Я кипу грамот схоронил
И не якшаюсь с новой знатью,
И крови спесь угомонил.
Я грамотей и стихотворец,
Я Пушкин просто, не Мусин,
Я не богач, не царедворец,
Я сам большой: я мещанин.
Post scriptum
Решил Фиглярин, сидя дома,
Что чёрный дед мой Ганнибал
Был куплен за бутылку рома
И в руки шкиперу попал.
Сей шкипер был тот шкипер славный,
Кем наша двигнулась земля,
Кто придал мощно бег державный
Рулю родного корабля.
Сей шкипер деду был доступен,
И сходно купленный арап
Возрос усерден, неподкупен,
Царю наперсник, а не раб.
И был отец он Ганнибала,
Пред кем средь чесменских пучин
Громада кораблей вспылала,
И пал впервые Наварин.
Решил Фиглярин вдохновенный:
Я во дворянстве мещанин.
Что ж он в семье своей почтенной?
Он?.. он в Мещанской дворянин.
1830
