Михаил Квливидзе

превод: Татяна Любенова

За смъртта на Симон Чиковани разбрах в Москва и веднага излетях за Тбилиси, за да присъствам на погребението на стария си приятел…

В безоблачното небе сияеше слънце, когато изнесоха покойника от Дома на писателите и траурната процесия се отправи към Пантеона на планината Мтацминда. Върху покритият с килим камион бе положен ковчега. От двете му страни Гура Асатиани и аз носехме почетния караул. След машината вървеше огромна тълпа… Когато минахме по улица “Мачабели” и се върнахме на площада, неочаквано небето се покри с облаци и рукна проливен дъжд. Такова нещо рядко се случваше в Тбилиси даже през пролетта - лееше се като из ведро! Лошото продължи не много дълго, но тълпата се разпръсна, хората се разбягаха да търсят подслон. Гура също скочи от машината и на камиона останахме само аз и Симон Чиковани. Наклоних се с цялото си тяло над покойника, опитвайки се да го заслоня от шибащите струи. Потоци, стичащи се от моите коси се лееха върху бледото лице с посинели очни кухини и ми се струваше, че мъртвецът плаче. Така близко (и така далече!) от приятеля си аз никога дотогава не съм бил и запомних завинаги тези няколко минути …

Дъждът спря така неочаквано, както и започна, хората се събраха и процесията продължи пътя си. Спряхме за малко до театър “Руставели”. Възползвах се от случая и слязох от камиона, за да оправя дрехите си. Мокър до кости, аз изглеждах толкова жалък и безпомощен, че близките на Симон ме накараха незабавно да отида в къщи и да се изсуша. Настаниха ме в кола и ме откараха у Чиковани. Там, в кухнята, на газовата печка се стоплих, но не успях да изсуша костюма си и на помена ми се наложи да седна на масата със стария костюм на Симон…

Ритуалът за помен е известен на всеки грузинец. Председателят на Съюза на писателите Ираклий Абашидзе, който ръководеше церемонията, всеки път споменавайки покойника, упорито го наричаше “бедният Симон”, което предизвика раздразнение в близките приятели на поета. Един от тях, Давид Гачечиладзе, викна на тамадата: “Ти си бедняк!”, и изскочи от стаята, затръшвайки силно вратата… Аз също се канех да задера тамадата, но Марика, вдовицата на Симон, ме спря: „Замълчи, този човек все още ще ми е необходим, за да доведа делата на Симон докрай!” - и на мен нищо друго не ми оставаше, освен да изпия от досада няколко чаши с вино, бързо да се опия и да се прибера у дома…

Тогава живеех сам (семейството ми беше в Москва) в самия край на града, в така неречения “Сабурталински комплекс”, в един от приличащите си като близнаци четириетажни блокчета, наречени по-късно “бръмбари”. В моята мъничка стая освен легло, маса и стол, нищо друго не можеше да се побере. Казионните, измазани криво-ляво с мъка от строителите, стени бяха нарисувани от мен отгоре до долу с изфантазирани композиции на тема “самота” и “отчаяние”. Да се преразказва съдържанието на тези “фрески”, изпълнени с гваш, няма смисъл, но те напълно биха послужили на лекаря-психиатър, за да определи тогавашното ми психическо състояние. Впрочем в своята тясна стаичка само спях (понякога сам, а понякога и с някой), цялото си останало време прекарвах на работа в киностудията или с приятели - на улицата или в закусвалнята…

В тази нощ, връщайки се от Чиковани, без да светна лампата и дори без да събуя обувките си, се сринах на леглото и заспах като мъртъв…

Рано сутринта, нямаше още пет часа, зад стъклата още беше тъмно, над мен сякаш премина порив от вятър - разбуди ме шум на криле. Отворих очи: над възглавницата, върху таблата на леглото беше кацнал гълъб и, навел глава, ме разглеждаше! Това беше обикновен тбилиски гълъб - сив, с рубинени зеници и червени крачета. Отначало помислих, че съм си изгубил ума и ми се привижда, но после съобразих: балконът цял ден беше отворен и птицата просто е влетяла в стаята. Връщайки се, веднага затворих балконската врата и гълъбът е останал с мен цялата нощ…

Странно чувство ме овладя. Кой знае защо си помислих, че пред мен не е обикновен гълъб, а душата на Симон, прелетяла от гробището на Мтацминда, докъдето така и не стигнах, заради проклетия дъжд, да се простя с приятеля си… И още нещо: почти веднага забелязах, че гълъбът куца. А Бараташвили, на когото Симон посвети толкова прекрасни стихотворения, също беше куц! Нима не мога да предположа, че и душата на Симон, влюбена във великия грузински романтик, има този физически недостатък? От тази мисъл ми стана топло и уютно и започнах да говоря с разхождащия се по стаята гълъб, като с живия Симон…

После станах да отворя балконската врата. А гълъбът все не бързаше да отлети, той обикаляше около моето легло, втренчил в мене своите рубинени зеници, ту приближавайки се, ту отдалечавайки се, после замря за миг, махна с крила и отлетя…

Аз и сега съм уверен, че душата на моя покоен приятел Симон Чиковани беше с мен в тази благословена нощ.

«Дружба Народов», №5, 2002