Пьотр Краснов

превод: Стефка Тотева

Безрадостно е битието на руските писатели и читатели сега, в днешната ни суета и битовизъм, в „оцеляването”, което замени за много хора изпълненият със смисъл и цел живот.

Някога, в началото на нашия жесток век, в разгара на толкова възхвалявания сега „руски декаданс” /в превод от френски значи „упадък”/, сред развихрилия се тогава културен хаос, душата на Чехов я е топлело това, че някъде живее, работи в Ясна Поляна, в патриархалното си имение Лев Толстой…

За много от хората такъв пример беше Твардовски. Един доста известен литератор даже написа, че някак си след като си отиде Твардовски, „на мнозина не им стана срамно и неудобно”. Разбира се, този литератор скоро и сам се впусна във всякакви, както се казва, ангажименти заради корпоративна и политическа конюктура, като забрави съвсем всякакъв срам и неудобство, впрочем подобни неща вече изобщо не ни учудват.

Моето поколение на пишещите, започващите през седемдесетте, знаеха, че го има Шолохов. Рядко се появяваше, още по-рядко се изказваше, мъдро знаеше всичко, струваше ти се, че предвижда всички наши бъдещи беди - той беше недосегаем в своята епична, художествена висота, но заедно с това беше по човешки прост и достъпен, достатъчно беше само да протегнеш ръка към книжната лавица…

И аз знам, че такава опора на душата за мнозинството провинциални и смея да мисля и столични руски писатели сега, във времето на всякакво обезчовечаване на културата и злощастния наш руски социум, стана Валентин Распутин.

Неговият духовен, нравствен авторитет расте и продължава да расте като силна, надеждна светлина в сгъстяващата се все повече от ден на ден тъмнина. Безсилието на премълчаването, редките, но изникващи отнякъде и толкова обичани днес „компромати”, неприлично злобни понякога нападки на треторазредни писачи само подчертават истинското му значение за днешната, обезкръвена от социални пререкания, посредствени писания и изтласкана в ъгъла на народното съзнание, руска литература.

Тази невзета отникъде назаем същност, както сега се вижда, се е създавала от целия живот на писателя: от художествената пълнота и страст на книгите му, които да имаш в своята библиотека считат за задължително даже хора, които не са съгласни за всичко с него, неговата вярност към висшите интереси на своя народ, към заветите на предците - всичко това, което Пришвин наричаше „творческо поведение”.

Това, че не написа и не каза нито една лъжа на хората, а когато се изказваше - много пъти съм бил свидетел на това - на конгреси, на писателски пленуми, с пълно безстрашие отстояваше пред който и да било всички свои убеждения, или неизменно обръщаше внимание на премълчаното и насочваше към главното, духовно насъщното и важното за живота на всички, а не само за писателите, стряскаше подредилите се в президиумите брежневци-горбачовци и всякакви прочие лукавци във властта и от неговите думи ги побиваха тръпки.

Виждал съм го с посивяло от многомесечен труд лице, когато беше и депутат във Върховния съвет, също и в съюзния, и член на Президентския съвет, да не споменаваме писателските, секретарски и други натоварвания. С Горбачов на нас, руските писатели почти всичко ни беше ясно, но Распутин се включи - не можеше да не го направи, според мен, в това полуфиктивно, както всичко което се прави сега, „събиране на знаменитости” само заради общокултурните проблеми в страната.

И успя, като никой друг, да направи много - от връщането на Църквата на редица свети за нас храмове и манастири до решението на част от екологичните проблеми, и най-вече байкалските.

Не познавам никой друг, в който така просто и дълбоко да съвпадат човешкото и писателското, както при Валентин Распутин. Това е удивително и рядко съвпадение - на вътрешното нравствено съдържание и това, което е написано, дадено на хората, когато можеш да се доверяваш на човека като на писател и обратното.

И при срещите ни, не толкова чести сега, както би ми се искало, чакаш и винаги срещаш топлината на тези сдържани очи, цялото внимание е към тебе, другия човек. Тази с нищо ненатрапена, а най-естествена скромност, природна приглушеност…
И точно тогава с пълна сила чувстваш, как това не ни достига на нас, на всички хора.

Распутин го има, той е с нас. Наш приятел е, най-внимателният читател, който ние самите предпочитаме да четем, преди всичко заради това - какво мисли той, какво и как го е казал?

Той е наш съвременник, който със своя пример ни учи да не се боим от незащитеното, открито, продухвано от злите ветрове поле на родната история, от плашещите, но и увличащи ни висоти на Руския Космос, а така също, и от салонните упреци в провинциализъм.

Кой е „провинция” - вологодският Белов, краснодарският Лихоносов, псковският Курбатов?! И ние - усмихвайки се - знаем, че ако има някъде „литературна провинция”, то тя е по-скоро сега в Париж, в Берлин или в Рим, да не говорим за затънтените Щати, но само не и в руската дълбока вътрешност на страната, която невежите се опитват с пренебрежение да наричат провинцийка…

Ние сме и ще бъдем такива, каквато е нашата земя.

1997 г.