Иван Тургенев

превод: Иван Арнаудов

стихотворение в проза

             „Ни на Юнгфрау, ни на Финстераархорн
              до сега не е стъпвал човек!”

Върховете на Алпите… Един куп стръмни височини… Тъкмо всред планината.
Над горите се показва бледозеленото, светло, нямо небе.
Силен, парлив мраз щипе; навред се разстила твърд светлив сняг; изпод снега стърчат краищата на заледените, обрулени от вятъра скали.
Две грамади, два великана се издигат на двете страни на небосклона: Юнгфрау и Финстераархорн.
И Юнгфрау говори на съседа си:
- Какво ново ще ми кажеш? От тебе по хубаво се вижда. - Какво има там долу?
Минават няколко хиляди години: една минута. И изкънтява в отговор Финстераархорн: - Дебели облаци застилат земята….
Минават още хиляди години, като една минута.
- Е, а сега? - пита Юнгфрау.
- Сега виждам: там долу всичко е също така пъстро, дребно. Водите се синеят; горите се чернеят; гледат се натрупани камъни. Около тях все още гъмжат буболечки, знаеш,
онези двуногите, които и до сега не могат да осквернят нито тебе, ни мене.
- Хората ли?
- Да, хората.
Минават още няколко хиляди години - една минута.
- А сега ? - пита Юнгфрау.
- Сякаш по-малко се виждат буболечките - гърми Финстераархорн: наоколо стана по-ясно; водите се стесниха; горите станаха по-редки.
Минаха още хиляди години, една минута.
- Какво виждаш? - пита Юнгфрау.
- Около нас, наблизо, като че се пречисти - отговаря Финстераархорн - а там далече в долината има още петна и нещо се движи.
- А сега? - пита Юнгфрау, като преминават други хиляди години - една минута.
- Сега е добре - отвръща Фипстераархорн - чисто стана навред, бяло накъдето погледнеш… Всичко е засипано, покрито с еднакъв сняг и лед. Застинало е всичко. Добре е сега, спокойно.
- Добре, - промълви Юнгфрау - ала стига сме си дрънкали, старче, време е да си поспим.
- Време е!
Спят грамадните планини, спи зеленото, светливо небе под вечно замлъкналата земя.

сп. „Надежда”, бр. 2, 1900