СЕЛИМИЦА
СЕЛИМИЦА
Проблясват слънчевите зайчета в зелената вода
подобно рибки, мигом скрили се във тъмните подмоли
на сенчестия вир, но няма кой да ги помоли
отново да се появят; лъчите като скъсана юзда,
провесена от капрата на каменистия и стръмен бряг,
не стигат до пъстървите - до сребърния впряг
на майската река; и няма никаква следа
от кочияша весел на дъжда…
Следобедният унес от желанията ни ще вае
сънлива леност - тя ли пречи да се преселим
в легендата за миналия някога оттук султан Селим,
известен като Реформатора? - а може би това е
страхът, че ако думите за името ни отвлекат
към страниците на историята, ще ни нарани векът
на робството с прокобата да падаме надолу
във времето на заточенията в Анадола.
Като видение от детството с ухание на риган
ще изпълзи в небето, чийто цвят е от сребро,
жълт облак - сламена пастирска шапка със перо
си слага твоят хълм, по сенокос остриган;
но няма да се спусне стадото кози по онзи бърз
каракачански път, обрасъл вече с бъз
и папрат - там, под плевела на дните избуял,
спотайва се препъникамък бял…
И неусетно свечерява, но къде ли е игуменката Павла
кандилото да палне в манастира „Свети Николай”? -
заключена е портата и само кучешкият лай
отчаяно я вика; после в здрача ще отплава
и сянката ни като лодката, която брат ти издълба
от борова кора. Не предполагаме все още под дъба,
че идващото лято ще запомним само с този ден,
изпълнен с толкова отсъствия за теб и мен.
ПРАЗНИКЪТ
I
Кога пристигна той и колко дни бе продължавал
гастролът му - не знам, но още чувам как плющят
платната на пътуващия цирк - платна на дирижабъл,
погрешка приземил се тук, на градския площад;
предвестник на снега ли бе в онази ветровита есен
или пък сладостен копнеж по неполучено писмо
долитащата от брезентовата шатра песен
Tombe la neige на Салвадоре Адамо?
Какво си спомням още: вечерта със звездно домино
и чувството, че съм безимен и бездомен, но
и с главна роля във спектакъл, цирка посетил…
…о, празници случайни във живота ми - предтечите
на разочарования, които да узная пречат ми
кога с лице и с гръб кога към болката съм бил…
II
В мойто гърло сподавяна дълго горчива въздишка напира
след като изпари се оттук като лятна роса панаира,
без да каже защо (а въпросът бе ехо, над бездна звучало)
пак превърна се в минало празникът още в самото начало;
и понеже напразно очаквах през първия ден на стъгдата
да съзра други сцени, макар с безпристрастно око обектива
сред щастливата глъч на тълпата и сянка от тях не открива,
тържеството напуснах с познатата спътница моя, с тъгата…
Как да вярвам тогава на някакви вчерашни снимки за спомен,
запечатали само отсъствия скъпи на празника скромен?
Но ако във портрета му нямаше и още нещо, което
често може да бъде сълзата случайна, със хиляди волта,
по-жестоки от изстрела пушечен, изпепелила небето му,
аз не чакал бих повече нищо и днес от живота.
III
Ненадейно изтля и стопи се със нежния вкус
на памук захаросан (къделя от него изядох)
оня празник, отнесен от градския стар автобус,
който хълма изкачваше, сякаш бе болен от задух.
А какво, мое бъдеще, готвиш ми ти след това?..
Ще очаква душата ми отговор, пак неразбрала
дали чула го е в пустотата, където дори и едва
доловимият шум е отеквал като в катедрала.
Със предчувствие ясно за дни на сирачество днес
преоткривам света - непознат, неуютен, огромен
във далечните кадри на филма за август ме връща.
През октомври ще търся забравен отдавна адрес,
за да вляза в сезона, но в празната негова къща
той, преди да е бил изживян, вече става чужд спомен.
МАРТЕНСКО УТРО
На майка ми
I
Тридневният грип, продължил да върлува
в съня ми и тази нощ, беше врата
към злачните зали на треската - Лувър
с платна по стените - фон, по-бял от варта…
Събужда ме мама, за дрехата връхна
във стаята влязла - и сякаш в съня;
преди да излезе, я чух как въздъхна:
-… и тази година пролетта закъсня…
Ще стана и прав до прозореца - бленда
на взора, ще съм, докато върне тя
на всички неща от природата бледна
предишните техни обичайни неща -
как вече вън март е успял да пропука
на облака - айсберг оловен - леда…
II
И блика небето през тънка пролука -
от мълния сякаш лъкатушна следа;
отвежда ли болката тази пътека
оттатък планинските смътни била? -
не зная - днес тихо е както в аптека,
която затворена цял век е била…
А някой от двора извиква ме: - Гошо…
Гласът е на мама; в простора стъмен
аз, както във детството, знам: нищо лошо,
щом тя тук е, няма да се случи със мен;
но липсва ми чувството - тръпка гореща
на детското утро като кръстопът,
че съм закъснял пак за някаква среща,
макар всички срещи да ми предстоят…
III
И в полусън - след ек от влак
ще се разсее мракът -
чух двата щъркела вън как
със клюновете тракат.
Нима март в своите права
най-после стъпва смело?
Денят напомня ми с това
за празник - сбора в село.
Аз в него влизам с лекота
като дете след сто лета
в ръцете с кречетало…
И диша се със пълна гръд
и сякаш е за първи път
поредното начало.
БЕЗСЪНИЦА
Безсъницата - квестор, обявил за влизането на съда,
изсмуква въздуха във стаята и лепне по небцето;
и - както на Разпети петък - вече от съда
на жаждата извадена е гъбата с оцета;
безсъницата - бич и за духа, и за плътта -
с угрозата „без право на обжалване” ме дебне
и ми вменяват часовете - заседатели съдебни -
дори неприпознатите от мене дългове да заплатя…
И питам се, когато най-накрая се развидели
(измива утрото като Пилат ръцете си): дали
ред този ден в живота ми объркан въдворява;
отлага се развръзката (часът е интервал
между въздишка-нощ и ден-въздишка)… а Варава
го знае най-добре, разпятието чуждо отървал.
ПУШКИН В ЦАРСКОЕ СЕЛО
В алеите на парка пуст, а те са редове от дневник
на неговия мил съюз със Кюхелбекер, Пущин, Делвиг,
върви със мургаво лице, замислен, стегнат във мундира
на Царскоселския лицей. Далеч все още се намира
от гордия Санкт Петербург и столицата не познава
венчания от Бог съпруг на поетическата слава;
далеч от бална самота, от срещата със Гончарова,
която, както само тя умее, ще го очарова;
далеч преди да измени на ямба с бронята изтрита;
далеч от всички зимни дни, от чашата, докрай изпита
преди дуела със Дантес в снега искрящ на януари…
Но после е това, не днес. Сега под дъбовете стари
разходката ще продължи със вече отговор намерен:
как, без да си принадлежи, на себе си да бъде верен.
ДОСТОЕВСКИ ВЪВ ВИСБАДЕН
Пак в игралната зала - нали е оженен
за нощта, най-невярна от всички госпожи -
и върти се рулетката с тръпно жужене,
и жетонът сам сочи къде да го сложи.
Ала ти си скъперник, животе, лихварю,
и съвсем справедливо заслужил си брадва! -
някой вече със потния мрак се прокрадва
в коридора и тихо вратата отваря…
… дотогава с безизразен глас крупието -
секундант на съдбата, облечен във смокинг,
съобщава цвета и числото, което
печелившия даже превръща в самотник.
После бавно фенерите гаснат - доскоро
аленееха капките кръв на паважа;
за да скрие последната улика важна,
се завръща денят във мига най-рискован.
Но и другата нощ портиерът с лампази
го примамва като епилепсия няма,
а от нейното блато кой би го опазил;
и не пита защо, щом целта е за двама
обща цел, наклонява различно везните:
тук един я заплаща с каторга в Сибир, а
друг посмъртно - с наследство, което събира
вечността във Монетния двор на звездите.
