Владимир Карпеко

превод: Иван Карадачки

Изглеждаше пътя ни кратък,
с мъгли преграден в оня мрак.
Но зее тревога в зъбати
снарядни ровини край нас.

Ще свърши, си казваме, ето -
петнадесет крачки почти.
А люшка се ниско небето,
в гора от винтовки свисти.

Мъгла е. И изгрева влажен
прожекторни саби секат
и череп до череп, паважът
белее по нашия път…

Изминахме двайсет и трийсет,
но пътя не свършва, зове.
Небето дори умори се,
подпряно с безброй щикове.

Ни хляб, нито водка - копнеем
да легнем на гръб, да поспим.
Почивка… Но пак се люлее
небето и ние вървим -

с ботуши по слънцето крачим,
по облаци газим… Но в миг
звезда се отронва - то значи
от ротата пада войник.

Незнаен, тук пътя му свършва,
по-кратък от този за нас -
от този, кой може би съща
съдба ни вещае след час.

Навярно такава стихия
над нечий нов гроб ще ридай.
Но вси ярославни в Русия
ще вярват, ще чакат докрай.

Ах, вярвайте… (Краят нелеп е!)
Плачете… (Ще рухне без вик
и скръбно небето ще трепне
над този последен наш щик!)

Ще мисли той: „Стигнахме края…”
Невярващ, че има и смърт,
ще стихне тъй, без да узнае,
че няма край нашият път,

че бързат след него, готови
за подвиг, войник до войник,
че крачат, успели отново
да вдигнат небето със щик.