СЪВЕСТ
превод: Георги Струмски
Върху масата
уморено
отпускам глава…
И - зашепват,
заплакват,
загрижват се с радост креслива:
- Вижте - спи.
Примири се.
Изостана.
Предсказано беше това!
… А главата ми
просто почива.
В глъбините
на нейните тъмноти
грейва тиха луна
и нощта се отдръпва полека.
Потреперва и лумва
пламъче светлина
през живота ми
като синя пътека.
И край бели брези
леко крачим насам,
по пътеката
прах със полите размята
мойта майчица -
както от детство я знам -
с вехто мъжко палто
върху рамената.
Пряко хиляди версти,
под облаци и синева,
иде мама,
от гроба си оживяла -
до Москва,
до косматата моя глава,
дето на дланите ми
лежи отмаляла.
Иде,
с режещ дъх на сибирски гори,
спира се,
със бездънни очи ме поглежда.
Мама не с глас,
а с големи очи ме кори
и ме гали със тях,
и сърдито нарежда.
За какво си облякла
това вехто палто?
Ах, навярно
бедата надвисва над мене
и не трябва теб, мамо, да питам защо
си се вдигнала
от мрачините студени.
Не,
щастлив аз не съм.
По високия свод
бяла птица кръжи и далеч отлетява.
Не можах -
туй тежи ми -
през своя живот
поне някой друг
щастлив
да направя.
Нито теб,
за неземната ти доброта,
теб,
обичана като никоя друга,
нито тези,
които ми носеха своята красота,
ни жената,
която ми стана
съпруга.
Не успях
да направя щастлив
ни един.
А сърцето ми беше
добро
и голямо.
По земята
изправен
вървя твоят син,
той очи не навеждаше,
мамо.
А стиховете ми?
Та кой ли днес стихове не реди?
Сладки,
гладко написани,
звънкат приятно.
Мамо, чуй -
от Сибир се обаждат петли -
към далечната шир
да се връщаш обратно.
Натежала глава
се отпусне…
И глас подир глас
завъздишат,
зашушнат…
Додето сурово
и спокойно
във цял ръст
изправя се аз -
твоя път
да поема
отново.
