ДЕРЖАВИН
превод: Красимир Георгиев
Державин ще възпея днес
за туй, че в свойта нова ода
не бърза с поетична чест
да следва преходната мода.
За туй, че в нощна тишина,
обзет от вътрешна тревога,
той шепне истина една
в словата за смъртта и бога.
На жизнения небосвод
Державинската строфа бърза:
„Едва видях в тоз свят живот,
смъртта със зъби вече скърца.”
Той бога слави пред света
на завистливи и лъжливи:
„Аз съм среда на всички живи,
начална божия черта.”
В леглата фаворити буди
Державинският стих със звън:
„Въстана Бог, за да осъди
кумири в земния им сън.”
Той писа оди за съседство,
в Пленира влюбен и в пчела.
Русийското гръмовно детство
към челото му бръчки вля.
Летял в огньове необятни,
за вас пя този старец млад:
„Шекснинска чига, риба златна,
и мозел с изворен прохлад!”
Войник в Преображенска рота,
епикуреец, угнетен,
прекрачил векове сиротни,
отново днес е той при мен.
Бе не напразно Пушкин казал,
мърморковците да сломи:
„Державин ни е забелязал,
от гроба ни благослови…”
—————————–
* Пленира - в стиховете си Державин е наричал Пленира своята първа жена, починала през 1794 г.
* Мозел - сорт грозде, от което се прави леко вино.
* Гренадерската рота при Преображенския полк е изиграла решаваща роля за възцаряването на императрица Елисавета, дъщеря на Петър Първи.
* С „Державин ни е забелязал” Дрофенко визира стихотворението „Воспоминания в Царском Селе (Навис покров угрюмой нощи)”, написано от 14-годишния Пушкин, получило през 1815 г. похвала от Державин при тяхната единствена среща. „Аз не умрях! Ето кой ще ме смени!” - казал Державин. Одобрението на Державин впечатлява Пушкин и той многократно се връща към него в различни свои творби, а текстът „Старик Державин нас заметил, и, в гроб сходя, благословил” е от втора строфа на осма глава на „Евгений Онегин”.
—————————–
ОТ ДНЕВНИКА
Сив врабец решителен и весел
се окъпа в локва, натежа,
хвръкна той, но вече тъй тежеше,
че да се издигне не можа.
Другите врабчета се събраха
да спасят другаря от беда.
Към земята капки заваляха -
вести от чаровната вода.
Звъннаха тържествено предели.
Влакове посяха пролетта.
И изникна привечер Венера -
ярката красавица звезда.
Горска свежест необикновена.
Под ветреца млад и вдъхновен
замириса ланшното зелено,
оживяло в ледения плен.
Черноземът за сеитба мисли,
за бразди в очакване блести;
и топят се снеговете чисти,
по-прозрачни стават висоти.
Всички тези простички предмети:
слънце, извор, мостче над река,
днес са първи пролетни привети,
кълн на бъдещето са сега.
Искам боровете да не стихват,
нека шумолят от век на век,
нека пак над стих да се усмихва
скъпият за мен добър човек.
ДЕРЖАВИН
Хочу Державина воспеть
за то, что со своею одой
он не торопится поспеть
за изменяющейся модой.
За то, что ночью в тишине,
в минуту внутренней тревоги
он нашептал однажды мне
слова о смерти и о боге.
На небосводе наших лет
строка Державина трепещет:
„Едва увидел я сей свет,
Уже зубами смерть скрежещет”.
О боге молвил он слова
среди завистливых и лгущих:
„Я - средоточие живущих,
Черта начальна божества”.
Временщиков в постелях будит
Державина могучий стих:
„Восстал всевышний бог, да судит
Земных богов во сонме их”.
Писал он оды на соседство,
влюблён в Плениру и пчелу.
России громовое детство
прошлось по дряхлому челу.
И, в этих-то огнях летая,
о вас пел старец молодой:
„Шекснинска стерлядь золотая
И Мозель с Зельцерской водой!”
Солдат Преображенской роты,
эпикуреец, крепостник -
передо мной, шагнув сквозь годы,
сегодня снова он возник.
Не зря ведь Пушкин, ликом светел,
о том, кто был ворчлив и хил,
сказал: „Державин нас заметил
И, в гроб сходя, благословил…”
—————————–
ИЗ ДНЕВНИКА
Воробей, решителен и весел,
искупался в луже и намок,
а когда хватился, столько весил,
что подняться ввысь уже не мог.
Вкруг него товарищи корпели,
вызволяли друга из беды.
А на землю падали капели,
письма очарованной воды.
Даль переливалась и звенела.
О весне трубили поезда.
И возникла к вечеру Венера,
крупная и яркая звезда.
У лесов особая запарка.
Снова в тёплом ветре молодом
прошлогодней зеленью запахло
и землёй, ожившей подо льдом.
Чернозём задумался о севе.
И совсем, конечно, неспроста
и снега унылые осели,
и прозрачней стала высота.
Всё это негромкие предметы:
солнце, речка, шаткие мостки,
первые весенние приметы,
будущего робкие ростки.
Мне бы только сосны не стихали,
чтобы им шуметь из века в век,
чтобы улыбнулся над стихами
дорогой и добрый человек.
