Фернандо де Еррера

превод: Стоян Бакърджиев

***
Като река от злато са косите
и тя на ручеи се разпилява;
но ако те са повече, тогава
по-много искри в тях ще различите.

Тъй с огнени коси из висините
Феб-Аполон сред пламъци изгрява;
тъй и една комета величава
оставя ярка диря сред звездите.

Под тънкото прозрачно наметало
с любов, изящество и дързост мила
сред светъл сняг и пурпур тя блестеше.

Небето сякаш се разтвори цяло
да ми посочи дивната ми сила,
ако светликът в мене не пламтеше.

***
Червено слънце, с брадва запламтяла
ти багриш в пурпур небесата сиви.
Дали си виждало с очи правдиви
девойка, като нея засияла?

Любим ветрец, след кратката раздяла
ти пак ме галиш с ласки мълчали.
Дали си милвал къдри по-красиви,
когато си отметне тя воала?

Луна, сред хоровода на звездите,
витаещи и мъртви из ефира,
видя ли ни като звезди далечни?

Ветрецо, златни светила, в тъмите
съзряхте ли как мойта скръб извира,
как нейните очи са безсърдечни?