Северин Поляк

превод: Първан Стефанов

От двадесет века под мрачния купол
плаче жената над мъртвия мъж.
И все тъй отчаяно кърши ръцете си.
А нейната дреха, бронзовозлатна от древното слънце,
пази до днес свежестта на цвета си
от оня ден, в който прощалната пръст я покрила.

Жената седи като символ
на нетленните мисли и чувства.
И плаче - тъй както в деня на смъртта -
от двадесет века,
погребана в тежката сянка на своята горест,
под тесния купол на гроба.

Днешния ден
своя блясък е взел от ония отколешни дни.
Слънцето непрекъснато
с лъчите си нашта земя е прегръщало,
заемайки нощем светлина от звездите.
Царства и народи се раждали
и изчезвали после безследно, а тук
от двадесет века жената отчаяно плаче
и кърши ръцете си с тоя пленителен жест.

Какво би опазило нашите чувства и мисли,
наште стремления - ако не беше изкуството?
Навярно след двадесет века, когато
някой намери отломки от нашата трудна епоха -
някакъв стих, потъмнял и почти нечетлив,
или пък откъс от повест за хората и за труда ни -
може би също така ще почувства,
че среща приятел.