ДАР КЪМ ПРИРОДАТА
превод от френски: Милко Ралчев
ДАР КЪМ ПРИРОДАТА
Природо, със сърце дълбоко, дето небесата спят, -
не е обичал никой тук с любов по-пламенна, по-пълна
ни светлината на деня, ни на нещата кротостта,
водата чиста и земята, дето е живот прокълнал.
Гори, полета, и долини плодоносни, и блата, -
те повече от погледите на човека трогват ми очите, -
и някога надявах се на светлината на света,
и в своите ръце държах на времената миризмите.
Над моето чело, изпълнено със гордост, с простота
аз носих ти като венец едни слънцата,
и моите игри докоснаха труда на есента, -
и плаках от любов в обятията на твойто лято.
Без страх и без предпазливост пристъпих аз така, -
на твойто зло, на твоето добро днес давайки им право, -
защото като радост и познание смятам аз сега
душата твоя устремена към животните лукави.
Като един разтворен цвят, където спят пчели,
животът ми разлива песни днес и сладки благовония
и моето сърце е кошница, която ви дари
бръшлян във изобилие и множество провисли клони.
Приведена като вълна, де отразяват се върби,
познах желания, които твойте вечери разливат
и правят у човека и животното да се роди
божествената воля и търпението красиво.
Природо, цяла жива в своите обятия те държа!
О, нека само сянка моите очи да окръжава,
и във страни без вятър и зеленина да отлетя,
които никога любов и светлина не посещават.
ХЕРМИОНА
Да бих живяла в времето свето на Боговете,
във парка на Колона толкова въздушно-чист,
да пия въздуха лъчист, да тъпча със нозете
над анемони бели сянката на кипарис.
И вечер да вечерям аз така у Агатона,
или край огъня на кея в нощен танц крилат,
аз да се сливам, на чело със розова корона,
в любовния кортеж, що следваше Алкивиад.
О, бих живяла аз, понесла стомната от глина,
като отдъхвам на води при благовонния бряг,
заслушана как пеят ветровете сини,
когато привечер корабите докарват пак.
О, чудо на елински дни, о, как ви аз обичам!
Когато се люлей върба на вятъра във лятна жар
с заключено сърце ще видя като мъничко момиче
как Хермиона си играе във старинен парк.
***
И слушам те, - защото нивга аз
не ще узная твойте размишления.
Напразно затрептява твоя глас, -
аз следвам свойте блянове, съмнения.
Ти в твоя образ днес ме удивляваш,
със твоя устрем, с твоите мечти, -
и чувствувам, че ме издигаш ти
с това що вярваш или възжелаваш.
- Ала понякога сред тишината,
аз чувствувам, като надежда свята,
как се събужда близостта у нас, -
и чувствувам като размисляш ти словата,
които никога не чувам аз.
***
Когато вий отминахте в мълчание,
вий, до когото, с тържествуващ дух,
почивах аз, като детето тук,
безстрастен към това, което стана, -
аз живите напуснах. В тоя час
до своя праг самичка ви изпращах.
Копнееща да не живея аз,
над вас полета си за миг подхващах.
И аз ви съзерцавах и лелеях,
и с моето сърце ви аз наситих.
Какво съм аз без вас? - Че победител
единствено със милостта живее!
- Не знаех аз кога изгрява ден,
и вечерта кога навън залязва, -
и никой никога тук като мен
със мъртвите не е така приказвал.
сп. „Листопад”, година ХІVV, кн. 3., май 1933
