Николай Браун

превод: Борис Вулжев

Морето слушах. То към небосвода
захвърляше вода със страшен вик,
говореше с езика на природата,
всевечния неизтощим език -
не само чрез огромния си прилив,
не само с най-високите вълни,
а с цялата безкрайна гръдна сила
на тайнствените си дълбочини.
Ах, тази реч! За тленност и за вечност.
За живите, за силната им страст
да идват тук от краища далечни
и за погребана отдавна власт.
За всички влюбени, неутолени,
недоживели до щастливи дни.
За сълзите като море солени,
за кораби, разбити от вълни.
За силни хора и миражи странни,
за отшумели царства и борби,
за Одисеи и за Ариани,
предсказвали човешките съдби.
Аз слушах в зноя песенния говор.
Денят помръкна в острите ели.
Избликнаха звездите. И отново
тъмнееха далечните скали.
И слушах аз. И виждах сред вълните
природата, разумния й лик.
И разгадавах думите й скрити
с оскъдния и беден мой език!