Луис де Леон

превод: Стоян Бакърджиев

***
Тя ту се буди рано със зората,
ту къдрите си в чуден кок събира,
ту пак разтуха някаква намира
да кичи свойта млада гръд със злато.

Ту вдига тя ръце, добра и свята,
ту в погледа й хубав се съзира
оплакване от мене, ту пък с лира
неволно населява самотата.

И в грешката си сладка, но голяма,
мечтата ми неволно я съглежда
и кротко, и с любов я обожава,

но разбере ли своята измама,
духът ми след безумната надежда
простор на чистите ми сълзи дава.