Сергей Мнацаканян

превод: Ана Александрова

***

Наивно ли живях на този свят огромен?
В квартал крайградски бях на всички вас подобен.

Вървях опиянен от скрежа и бензина,
нощта, превърнал в ден, край нищо не отминах.

И всичко разорах и проветрих душата,
където беше прах, отвя добрият вятър.

Но скелетът ми пак - нетленност оцеляла -
обгърнат бе от мрак и глина обгоряла.

Душата изпламтя от обич и съмнения,
душата оголя, простреляна с прозрения.

Предчувствия насън ме стряскат: катастрофи!
А вън живот цъфти… И пак избухват строфи.

ПРОЗА

Всичко отмина… Само прекрасни са още
валсът сред бели предградия, враните нощем,
снежни сияния, крясък на влак в малка гара,
сватби и помени -
                             прозата честна и стара.

МАСОВКА

Сноп светлинен разкъсваше мрака
и звезда бе “Юпитерът” бял.
Припечелвах усърдно петака,
свойта личност с тълпата прелял.

Кинохроника. С дрешка протрита
в документа за нашия век
бях заснет. За успеха - не питах -
както може се труди човек.

Спря дъждът… И във утрото влажно
се завръщаше в бели мъгли
осемнайсетгодишният, важно
той цигарка в ръката прикрил.

После - бяха любов и отдаване,
и съмнения в звездния час
на възторжено самосъзнаване,
че в тълпата си с образ. И с глас!

ОТПУСК

Отпуск на вила. Студено и влажно.
Пес изръмжа зад съседска стена.
Днес несполуките са така маловажни,
гледам с насмешка на тях отстрана.

Местност, забравена сякаш от Бога.
Лед по пътеките тънки скрипти.
Няма и помен от скръб и тревога,
кюнецът само плачевно свисти.

Вечната песен на бурята сива,
древната песен за обич и дим,
носи се пак неизменно игрива
в пътя си златен, незабравим.

В старата печка дръвца ще поставя,
ще се наежи брезова кора -
сякаш черновка… Не бих изоставил
тия места с мразовита зора.

Славно е вкъщи. И песен излита,
повеи пак за любов си шептят,
неповторимо се вият и сплитат,
в непостоянния плам се въртят…

Гръмна гума. И куче съседско завива,
сякаш за кокала тлъст му е жал.
Става ми весело. Злобата дива
слива се с тая скимтяща печал…

Само подсвирне ли вятър в комина -
пак пепелта потреперва без глас…
Зъзна. Да… Моята младост отмина.
Тя отпламтя… Догорял ли съм аз?…

НОЩ В ШЕНОВАН

Езически нощи. Лапавица в здрача
свлича небето и дръзко трещи.
Какво от това? Нека любим и плачем
под дърветата жълти - пламтящи свещи.

Или да застанем с глави непокрити,
над родния край нека ръст извисим!
Но сякаш юмрук те притисне в гърдите,
и сякаш сърцето е грозд нараним.

Небосклонът щрих постоянен рисува
и спи тишината белоснежна без звук.
Като есенен клон -
                          не ти ли се струва,
че истината гола е тук?

ВЪЗДУШНАТА ЦЕЛУВКА

                                На Оля

Аерогара. Стълбичка. Раздяла.
Направих крачка. Пропаст притъмняла.
И забуча със злост тъмата зла.
Въздушен въздух, тръпнещи стъкла;
въздушни пътища;
въздушен век,
и всъщност - безтегловен е човек.
А пътят прав - стремително лети,
но над въздушни ями се върти.
Въздушен свят. Въздушно всичко тук -
безплътен въздухът, въздушен звук
и колебливост в тая паст въздушна,
в която самолетът ни се люшна…
А ти - в тълпата, тъмна и далечна,
прозрачно светла, близка и сърдечна,
като от въздух… Лека като дим,
превърната в ефир неуловим,
прошепна нещо - ясно то не бе -
но пиеш от прозрачното небе…
Със прошка на прощаване прати
въздушната целувка… Ще лети
и ще се носи в падащия мрак
взаимността с въздушния си знак…

УРОК ПО ЛЕТЕНЕ

Звезден блясък ли залива
дремещия небосклон?
Вятър вее синя грива,
бий с копито като кон.
Под брезата, под звездата
глъхне в мрака и съдбата.
Тъй, напук, в небето ти
възвиси се, полети!
Ех, да можеха тъгите
и неволята ти зла
да израснат на плещите
като трепетни крила.
Скочил от тревата суха
да политнеш, ей така,
както се полюшва глуха
Волга, древната река.
Виж, реверите ти режат
ветровете и свистят.
Облаците ти се ежат,
зад гърба ти се тълпят.
В небесата мокри, бледни
ти, възнесен като в сън,
ще се стреснеш, ще погледнеш
в миг на себе си отвън.
Пак като гравюра стара,
потъмнял и уморен,
си облегнат на дувара
в зазоряващия ден.