КАТЕРИНИНДЕН
превод: Вътьо Раковски
КАТЕРИНИНДЕН
Вечер, подкована с лед, тъй строго
кове клинци по земята в този час.
В този час на изкривени рогове
свиреха пастирите у нас.
Рог реве, та сякаш духа отдалеко
с остра, дълга болка зимата без грим.
Къщичките в сумрака говорят леко,
плюейки в тъмата рядък дим.
Лъха на пресъхнало сено от двора,
пада смях, и шум, и гласове, и мрак.
Чак сред нощ селцето разбърборено
се унесе във дълбоки мисли пак.
Сгуши се премръзнало до ската,
в нежен сън притихна във нощта.
Като звънци на шейни във тишината
белите звезди звъняха над света.
Хлопатарчета звънят из къра,
който бе от скрежа осветен,
като бик в полето в къта на яхъра
запреживя миналия ден.
МЪЖ В ПОЛЕТО
И всеки ден и всеки ден го учи.
Прегъва се на две, на склона обяснява.
Предела между камъка и глината
черта е на живота. Чертата,
която във дланта на всеки мъж се очертава,
която тегли той със своя плуг.
С межда той пази гола пръст.
За да не се загуби в нея оня камък,
който ще хвърли тук подире ми самата смърт.
Мъжът развейпрах никога не е,
нито осика, свойте семена
не хвърля той наслука във водата,
нито на вятъра, нито на камъка дори.
