ЕХ, ШЕЙНИ!…
превод от руски: Димитър Златев
***
Ех, шейни! А конете, конете!
Явно, дявол ги тях сътвори.
Във лудешкия бяг през полето
чак звънчето се смей до сълзи.
Ни луна, нито куче се чуе
надалече, встрани, в пътя бял.
Дръж се още, живота мой буен,
аз не съм чак дотам остарял!
Пей, коларю - в нощта до забрава
нека нашата песен звъни -
за момите с очите лукави,
за младежките весели дни.
Ех, а някога - коня запрегна,
килна шапка юнашки встрани,
на сеното в шейната прилегна,
пък тогава - ела ме гони!
Откъде бе онази осанка!
А в среднощната тишина
сладкогласната ми талянка
омагьосваше не една…
Всичко свърши. - Редее перчема,
конят мъртъв е, пусто - у нас.
И талянката днес не поема
хоровода, изгубила глас.
Но душата ми пак не изстина,
тъй обичам снегът да сребрей,
че над всичко, което отмина,
пак до сълзи звънчето се смей!
1925
***
Свири вятър, сребърен вятър
в шепота лек на снежинките чисти.
Първи път днеска се вгледах в душата -
никога още не съм така мислил.
Нека мъглата се тъжна надвесва,
аз не тъгувам, не съм печален.
Толкоз този живот ми харесва,
сякаш започва сега отначало.
Взор жена спре ли с усмивка на устни,
аз вече тръпна. Ах, какви плещи!
Тройка ли в пътя далече препусне,
литвам със нея и вятъра срещам.
О, мое щастие, моя сполука!
Щастие земно, пленило мнозина.
Който заплаче веднъж поне тука,
значи сполуката тъй го отмина.
Трябва по - просто да се живее,
всичко приемайки вред по земята.
И затова над брезите зареян,
свири вятър, сребърен вятър.
1925
***
Може би е късно или рано,
но не съм помислил за това -
заприличах сам на Дон Жуана,
песнопоец с ветрена глава.
Що се случи? На какво приличам?
В други колене съм всеки път.
Сам към себе си съм безразличен,
а измените ми все горчат.
Исках от сърцето си по-малко
с нежни чувства да се пияни.
Що ли търся аз у тези жалки,
празни, лекомислени жени ?
Ти удръж ме, собствено презрение,
ти си моят вечен съдия.
Ледени вълни клокочат в мене,
люлякови спомени тая.
Лъч от залеза гори в душата,
все туй слушам, през мъглата взрян:
- Има за делата ти разплата!
Приеми дуела, Дон Жуан!
Но приел дуела равнодушно,
гледам все тъй безразлично аз
бурята и полъхът зашушнал,
любовта и чувствената страст.
Тъй сърцето стана безсърдечно,
в чужди колене съм всеки път -
да ме мами щастие далечно
и измените да ми горчат.
1925
