КЪМ ЧААДАЕВ
превод: Красимир Георгиев
КЪМ ЧААДАЕВ
Любов, надежди, плаха слава
да зрее днес не би могла,
изчезна младата забава,
стопи се в сън, преля в мъгла;
но пак желания връхлитат,
гнетени от фатална власт,
нетърпеливо нейде в нас
зове родината душите.
Мъчителна надежда има,
че идва ден свободен, свят,
с такава страст любовник млад
очаква своята любима.
За свободата щом горим,
щом живи са за чест сърцата,
душевен плам да посветим
на своята Русия свята!
Ще блесне, друже, в таз страна
звездата на сияйно щастие,
ще дойдат будни времена
и на обломки самовластни
ще пишат наште имена!
1818
—————————–
ЧЕРНИЯТ ШАЛ
Безумно се взирам към черния шал,
душата ми страда в студена печал.
Навремето бях лекомислен и твърд,
в красива гъркиня се влюбих до смърт.
С прекрасната дева бях в ласки смирен,
но скоро събори ме черният ден.
На празник в дома ми с приятели бях,
когато евреин неканен съзрях.
„Пируваш - ми каза - с другари сега,
а твойта гъркиня ти слага рога!”
Платих му със злато, да бъде проклет,
и с роба ми верен поехме напред.
Към нея; препуснахме с буйния впряг,
гнетеше ме мъка в безмълвния мрак.
Щом стигнах дома й, пред прага поспрях,
очите ми мрачни, в душата ми крах…
До спалнята стигнах мъглив и суров…
Арменец целуваше мойта любов.
Тъмница в очите; камата запя…
Целувка злодеят да спре не успя.
Безглавото тяло там тъпчех в захлас,
към бледата дева се взирах без глас.
Аз помня молбите й… После - кръвта…
Приключих с гъркинята, край с любовта!
Измъкнах от мъртвата черния шал
и в него изтрих своя кървав кинжал.
А робът ми в нощната гъста мъгла
захвърли сред Дунава двете тела.
Оставих целувките някъде там
и ласки и радости вече не знам.
Безмълвно се взирам към черния шал,
душата ми страда в студена печал.
1820
—————————–
АНЧАР
В пустиня с тягостен мираж,
в земя, която дъжд не знае,
анчар, отровен страшен страж,
стои - самотник пред безкрая.
Природата сред жадна степ
през гневен ден го е родила,
в короната му смъртен креп
с отровна сила е поила.
В кората му отровна жлъч
през знойно пладне се разлива,
а нощем смъртоносен лъч
в смолист прозрачен студ застива.
Към него птици не летят,
не идват тигри - вятър свежда
дървото на смъртта по път
и брули гибелни надежди.
И ако облаче врече
на листи дремещи подарък,
отровен дъжд ще потече
от клоните към пясък жарък.
Човек човека при анчар
изпратил със заръка твърда;
послушал своя господар -
в зори с отровен клей се върнал.
Донесъл смъртната смола
и от дървото клонче сиво,
но в потна слуз глава била,
порой челото му обливал;
донесъл - и се залюлял
на шатра княжеска под свода,
и мъртъв своя роб видял
непобедимият войвода.
С отрова князът-господар
покрил стрели, развихрил злоби,
с духа на гибелен анчар
съседните земи заробил.
1828
—————————–
* Анчар - отровно дърво.
К ЧААДАЕВУ
Любви, надежды, тихой славы
Недолго нежил нас обман,
Исчезли юные забавы,
Как сон, как утренний туман;
Но в нас горит еще желанье,
Под гнетом власти роковой
Нетерпеливою душой
Отчизны внемлем призыванье.
Мы ждем с томленьем упованья
Минуты вольности святой,
Как ждет любовник молодой
Минуты верного свиданья.
Пока свободою горим,
Пока сердца для чести живы,
Мой друг, отчизне посвятим
Души прекрасные порывы!
Товарищ, верь: взойдет она,
Звезда пленительного счастья,
Россия вспрянет ото сна,
И на обломках самовластья
Напишут наши имена!
1818 г.
—————————–
ЧЕРНАЯ ШАЛЬ
Гляжу как безумный на чёрную шаль,
И хладную душу терзает печаль.
Когда легковерен и молод я был,
Младую гречанку я страстно любил.
Прелестная дева ласкала меня;
Но скоро я дожил до чёрного дня.
Однажды я созвал весёлых гостей;
Ко мне постучался презренный еврей.
„С тобою пируют (шепнул он) друзья;
Тебе ж изменила гречанка твоя”.
Я дал ему злата и проклял его
И верного позвал раба моего.
Мы вышли; я мчался на быстром коне;
И кроткая жалость молчала во мне.
Едва я завидел гречанки порог,
Глаза потемнели, я весь изнемог…
В покой отдаленный вхожу я один…
Неверную деву лобзал армянин.
Не взвидел я света; булат загремел…
Прервать поцелуя злодей не успел.
Безглавое тело я долго топтал,
И молча на деву, бледнея, взирал.
Я помню моленья… текущую кровь…
Погибла гречанка, погибла любовь!
С главы её мёртвой сняв чёрную шаль,
Отёр я безмолвно кровавую сталь.
Мой раб, как настала вечерняя мгла,
В дунайские волны их бросил тела.
С тех пор не целую прелестных очей,
С тех пор я не знаю весёлых ночей.
Гляжу как безумный на чёрную шаль,
И хладную душу терзает печаль.
1820 г.
—————————–
АНЧАР
В пустыне чахлой и скупой,
На почве, зноем раскаленной,
Анчар, как грозный часовой,
Стоит - один во всей вселенной.
Природа жаждущих степей
Его в день гнева породила,
И зелень мертвую ветвей
И корни ядом напоила.
Яд каплет сквозь его кору,
К полудню растопясь от зною,
И застывает ввечеру
Густой прозрачною смолою.
К нему и птица не летит
И тигр нейдет - лишь вихорь черный
На древо смерти набежит
И мчится прочь уже тлетворный.
И если туча оросит,
Блуждая, лист его дремучий,
С его ветвей уж ядовит
Стекает дождь в песок горючий.
Но человека человек
Послал к анчару властным взглядом,
И тот послушно в путь потек
И к утру возвратился с ядом.
Принес он смертную смолу
Да ветвь с увядшими листами,
И пот по бледному челу
Струился хладными ручьями;
Принес - и ослабел и лег
Под сводом шалаша на лыки,
И умер бедный раб у ног
Непобедимого владыки.
А князь тем ядом напитал
Свои послушливые стрелы,
И с ними гибель разослал
К соседям в чуждые пределы.
1828 г.
—————————–
* Анчар - древо яда.
