Иля Еренбург

превод: Анастас Стоянов

ПО УЛИЧКАТА

Уличка. Скърца снегът. Движат се двама.
Изстрел. А те си вървят в захлас.
И целуват се, допрели рамо до рамо,
и се сливат в късния час.
Крачи близко смъртта разгневена,
ето я там! Зад ъгъла! Чака!
А човекът с усмивка смутена
“Скъпа моя!” - прошепва в мрака.
Изстрел. Притискат се те със все сила.
Какво е човекът пред смъртта?
Но и тя дори не би разделила
тези слаби ръце. Даже тя!
Боже мой! Зиме не ще найдеш цвете,
ни тревичка ще зърнеш сред път,
а обичат се хората - погледнете,
пред лицето на самата смърт!
Може след миг да политнат двама,
сякаш подхлъзнали се на лед,
но все тъй - в прегръдката си голяма,
те ще паднат напред.
Може би трябва в дни такива
да се моли, да плаче човека…
Но, господи, нека сме милостиви
към влюбените. Нека.

1917

***

Градове горят. Над тях валят
тонове от бомби, смърт и ад.
По мостове, пътища, в кръвта
плъзнали са мравки през нощта
и летят парчета от липи,
карабини, черепи, съдби.
Трупове вонят в полята зли.
Кучета мълчат. Мълчат петли.
Недоени кравите мучат,
болни някъде за лек зоват.
Пада мъртва стройната ела
и маслината не оцеля,
даже лишеят, от род лишен,
“сбогом” вече вика просълзен
и на сто езика днес човек,
падайки, проклина този век.
… Но ще дойде ден. И от пръстта
като семе ще поникне Тя
и от северните бели дни -
до Сахарските горещини
щик и длан в пръстта ще изкласят,
мъртви полкове ще прогърмят,
без ботуши ще вървят крака
и ботуши без крака - така,
градове ще тръгнат в скръб и мрак.
Ще изплуват корабите пак
и на вахта ще се появи
сянката на мъртъв часови.
Пак копривата ще има злост,
пак ще се налее с ярост грозд,
буйна земна кръв ще потече
в жилите на скършено дръвче
и тръбата ще разказва с плач
сънищата на убит тръбач.

1940

ЕВРОПА

Звезда, и на моретата въртопа,
във пяна розова като зора,
гореща като облачна искра,
посред маслини и дивеещ копър,
и в пепел като роза от разкопка,
ти моя си любов, Европа!
По твойте вити пътища аз минах,
покрити с прах, и от сребро по-стар,
познавам веселите ти градини
и твоя люляков вечерен чар,
и глината в ръце на стар грънчар.
Добра, изписана света обител,
на вековете дъхав сеновал,
грънчаря като онзи стар Праксител
живота вдъхвал във кривача кал.
Във Лувъра жена от мрамор бял,
безръка, доверчиво и по женски
ни спомняше за женска красота.
И плакал бе пред нея Глеб Успенски,
за нея Хайневия стих звънтя.
В Париж вървят като в селата френски
между автомобилите - кози.
Бе въздухът ти като песен синя,
една шивачка пътя прекоси,
премина като някаква богиня.
Познавам те във знойните пустини,
на камъка горещ добри гнезда,
във огъня, във мрака на потопа,
звезда зелена, литнала звезда,
ти моя си звезда, Европа!

1943

***

Тревата като роб бе стъпкана,
блестеше кротката роса
и лястовичката объркана
пищеше в пусти небеса,
и само ти, дърво изправено,
остана до последен дъх -
войник, комуто е оставено
самичък да прикрива връх,
горяха клоните мъжествено,
във мъки скръстени на кръст,
и ти умираше тържествено,
като един човек, в цял ръст.

1945

***

Тя беше във рубашка избеляла,
с нозе окървавени бе вървяла.
Пристигна и почука в дом смирен.
Отвори майката. И се загледа.
“Синът ти в полк един служи със мен,
и аз дойдох. Наричам се - Победа.”
От ден по-бял бе хляба на ръжта,
сълзите - по-солени от солта.
Сто столици, далеч от този свят,
танцуваха, ликуваха, гърмяха.
И само в тих далечен руски град
седяха две жени и в скръб мълчаха.

1945