Влад Ривлин

превод: Татяна Любенова

Хотелът в края на пустината се тресеше - от вятъра, носещ се от Сахара или от стоновете на влюбените. Нима любовта може да причини такива страдания, както и болката?!…
Стените тук не могат да пазят тайна, и вятърът на Пустинята безгрижно ги гони, като миналогодишна шума, към подножието на скалите.
- Какво все търсиш сред тези скали, историко? - смее се вятърът. - Какво ще ти кажат мъртвите?! По-добре послушай моята история. Откраднах я днес от хотела, който се намира накрая на Пустинята, до самото море.
И задавяйки се, той ми разказа кратка история за голяма любов.

- Къде?
- Бих искала да се облека, докато спиш.
- Искаш да си идеш?
- Не.
- Какво тогава?
- Не бих искала да ме видиш в светлината на утрото.
- Защо?
- Защото сутринта ще ме видиш съвсем различна.
- И тогава какво?
- Повече няма да искаш да ме виждаш.
- И защо мислиш така?
- Аз знам.
- Слушай… Утрото - това е само здрач, така, както и нощта. Не се смей, това е истина. Аз забравих своя дом. Толкова отдавна си отидох от дома ми и с всяка година се отдалечавах от него все повече и повече, и вече не мислех, че някога ще имам пак дом. И ето, че срещнах теб. Когато притиснах лице към твоите колене, в мен пак се върна чувството за дом… И почувствах колко много съм уморен. Не ми ли вярваш? Не ми вярваш, че съм се върнал? Но аз повече не искам никъде да заминавам! На мен ми се струваше, че никога няма да намеря пътя към своя дом. Животът е като степ: необятна, еднообразна, пустинна…И изведнъж - ти… В живота често се случва така: хората си тръгват от своя дом, търсейки смисъла на живота, удоволствия, приключения, губят свободата на този живот, загиват, остават самотни… А смисълът, истинското щастие - това е родният дом, трябва само да се върнеш.
- И никога не е късно да се върнеш?
- Да, аз разбрах това сега, благодарение на теб.
- Ти помниш ли на колко съм години?
- Нима това има значение? Ароматът на твоето тяло ме кара да загубвам ума си, от сиянието на твоите кехлибарени очи губя дар слово. Твоите коси се преливат в светлината на луната…
- В светлината на слънцето ще откриеш, че истинския цвят на косите ми е бял.
- И нима това е важно?!
- А кое е важно?
- Да ми повярваш.
- Защо ме гледаш така? Чуваш ли ме?
- Целуни ме…