Иван Джебаров

Заглавието е провокирано от материала на Анита Коларова, обнародван в бр. 48 на „Литературен свят“. Възкръсяващ паметта на Димитър Добрев, той ме върна назад във времето, когато аз, по някаква милост на съдбата, имах възможността да контактувам с този човек години наред. Никога не му проговорих на „ти”, макар че той неведнъж ми е казвал: „Иванчо /така ме наричаша явно заради младостта ми тогава/, ние сме сърдечни приятели.” Така надписа и една от снимките си, направена в музея на „Светлоструй” в Щръклево, където двамата с него и покойният вече уредник, разговаряхме веднъж часове наред за какво ли не.

Снимката ми даде /според датата на нея/ на 29.01.1982 година, когато бях в София и когато той отново не ме пусна да спя на друго място. Преди датата има посвещение, чийто последно изречение гласи: „Нашата дружба е истинска, сърдечна. Горе сърцето!” Нямаше писмо от него до мен, или подарена ми книга, която да не носеше девиза „Горе сърцето”. Тогава, през януари 1982 - ра, той ме посрещна на прага изключително доволен от нещо свършено и наскоро случило се. Леля Цвета, жена му, го изпревари и заобеснява как един негов приятел от младини довел в София на екскурзия пълен с пенсионери автобус. Автобусът взел, че се счупил, тук хотел, там хотел, решили да потърсят помощта на Димитър Добрев. А той им рекъл на часа: „Идвайте да спите вкъщи!”
- Когато - каза със смях леля Цвета - първият влезе в апартамента, последният още беше долу на входната врата на кооперацията.
А те живееха на третия етаж. В крайна сметка се оказва, че трябва да посрещнат 42 госта.
- Само - рече предоволен и Димитър Добрев - на стенния часовник нямаше легнал да спи човек.
Често, по повод чуто по новините или от друг някого, Димитър Добрев започваше да тъгува. По скоро му ставаше непреодолимо мъчно заради отиващото си от човешките сърца добро. Имаше вроденото чувство да усеща това задаващо се зло и вярвам че е щастлив, че не дочака днешният му облик. Не разбираше постъпките на хора, за които някога бе отделил и време и сили, а те не го допускаха до кабинетите си дори за едно добър ден. Изстрада, но лоша дума не каза по хората които го лъгаха и нищо не направиха да издадат подбрани от него творби по случай 80-та му годишнина. Само веднъж каза:
- Ходих при…, но ми казаха от портала, че е в отпуска. Аз 25 години бях главен редактор на „Народна култура” и нито веднъж не излязох в отпуска. Дори когато насила ме накараха, пак ходех на робота, защото много автори идваха да ме търсят…

През есента на 1983-та година председателят на читалището в гр. Лозница общ. Разград Красимир Марков ме помоли да направим в културния дом в града среща с Димитър Добрев. Обадих му се по телефона, както и очаквах, не можа да ми откаже, въпреки възрастта си. Отидохме с един москвич, взехме го заедно с леля Цвета, тръгнахме по обратния път. Разказвам за това, защото станаха две неща, които още повече разкриха духовния свят на този човек. Който беше тогава заслужил деятел на полската култура, на унгарската култура, но…на българската все още не беше. Не знам защо минахме през гр. Севлиево и на един свободен паркинг спряхме да отдъхнем. Извадихме по една ябълка, загризахме. Ние с Красимир Марков, като гледахме къкъв буклук е по паркинга, веднага си хвърлихме огризките на земята. Димитър Добрев изчака жена си да свърши с яденето, протегна към нея ръка, взе и нейния остатък от ябълката. И отиде до кошчето за смет, което беше на повечеот 20 метра да ги хвърли. Можете да си представите как се почувствахме с председателя на читалището. Още ме е срам.
На срещата в културния дом, един от въпросите към Димитър Добрев бе, дали някога се е скарвал с жена си.
- Да! - отговори веднага той - Миналата седмица й казах да ми подаде една електрическа крушка, за да я сменя, а тя не разбира. Наложи се да повиша много тон, но после й се извиних…
След което признание за „караница” присъстващите онемяха. И бурно след това заръкопляскаха.
Но такъв си беше Димитър Добрев. Със сила не можеш да го спреш, когато тръгне да прави нещо, което смята че е добро и трябва да го направи. Така веднъж ме посрещна ужасен, че няма с какво да ме почерпи. Леля Цвета беше излязла някъде и въпреки всичките ми усилия, не можах да го спра и той отиде до магазина да купи кутия бомбони.
Днес в моята библиотека има две негови книги с автограф. Първите, които ми е подарил. Както и голяма грамота за дарение от музея в с. Щръклево. След смъртта му през май 1985-та година сметнах, че е редно всичко негово - вестници, писма, снимки и книги - да подаря за идните поколения. Направих го и мисля че постъпих добре. Не беше добре само това, че телеграмата за неговата кончина, изратена ми от сина му, ме намери когато той вече бе в майката земя. Скоро след това отидох на гроба му в Орландовци, извиних му се. Надявам се да ми е простил.