Николай Кузмин

превод: Стефка Тотева

(Из романа „Възмездие”, т. 2., 2010)

Печално известният „Пролеткулт” съвсем не е бил изобретение на болшевиките, които  завзеха властта в Русия. Тази войнствена организация се появи много преди Великия Октомври. Идеите на авангардизма проникнаха в православната страна с нейната древна култура от разбеснелия се Запад. Общоизвестно е, че е съществувало Международно Бюро на „Пролеткулта”, насаждащо по най-активен начин неприемане на националното и самобитното и призоваващо дейците на културата решително да отхвърлят създадените от векове традиции в литературата, театъра, музиката, живописта и скулптурата.

Всеволод Мейерхолд считал за свой учител Немирович-Данченко и „бил на нож” със Станиславски. Като даващ надежди режисьор, Немирович привлякъл Мейерхолд към постановки в знаменития МХАТ. Първата самостоятелна работа на новака (той поставил чеховата „Чайка”)  хвърлила в шок зрителите: едва тръгнала да се вдига завесата, на сцената върху пода се разшавали героя и героинята, при което той й повдигал полата. Така начинаещият авангардист по нов начин прочел твърде деликатния Чехов. Обаче началото на известността било положено, за творческия маниер на младия майстор научила и най-масовата публика. Мейерхолд на висок глас заявил, че „на сцената не трябва да се плашим от неприличното”.

През 1911 г. дръзкият новатор бил привлечен за постановката на „Борис Годунов” в Мариинския театър. Спектакълът предизвикал грандиозен скандал. Режисьорът показал на сцената най-дремещото руско варварство и диващина. Болярите залитали като пияно стадо и знаменитата сцена „Достигнах висша власт” Борис играел по мръсно бельо, сладострастно почесвайки се от нападналите го въшки. Актьорите сякаш се съревновавали в изобразяването на свински пози и безсрамни движения на тялото.

„Диващината и маниерниченето са необходими за съвремения театър”- отстоявал творческото си кредо режисьорът.

След изстрела на „Аврора” Мейерхолд първи сменил облеклото си - вече носел военен френч, кожени гамаши и червена звезда на командирската фуражка. На работната му маса в театъра винаги лежал зареден маузер. Събрал актьорите от императорските театри и им държал пламенна реч. Необходимо е, призовавал той, да се проведе „денационализация на Русия и да се признае изкуството на цялото земно кълбо”. Истеричен и капризен, той бързо изпадал в патетичност.

- Ние ще открием ураганен огън, който безмилостно ще опустошава окопите на противниците ни!”

„Неистовият Всеволод”, така влюбено го наричал Троцки. В театъра на Мейерхолд председателят на Реввоенсъвета обичал да излиза на сцената с шинел, ботуши и фуражка. Той надълго и нашироко разсъждавал за „важността на настоящия момент”:

- Революцията дава възможност на човечеството да изпита върху живото тяло на Русия главните идеи, които вече сто години хранят европейската, революционната мисъл. Ние сме разрушители. По-скоро може да се съжалява за скъсала се гайка, отколкото за някой си Василий Блажени. Струва ли си, другари, да се грижим за мъртвите!

При тези думи незнайно защо Троцки заплашвал с юмрук притихналите ложи.

Невиждан бил резонансът на постановката на Мейерхолд на пиесата „Земя на нокти”. Протестирала дори Крупская. С жалба към наркома Луначарски се обърнала известната Е. Малиновская.

„….гражданинът Мейерхолд ми изглежда психически ненормално същество. Жива кокошка на сцената, извършване на естествени потребности, „тоалет на императора”. Лудница! Косата ти да настръхне!”

Не понесъл безобразията на руската сцена и К. С. Станиславски. Той гневно се изказвал за театралната простащина на „подозрителните брюнети”. Великият режисьор писал:

„Много от новите театри в Москва нямат нищо общо с руската природа и няма никога да бъдат свързани с нея, а ще си останат израстък на тялото й. „Левите” сценични течения са основани върху чужди теории. Мнозинството театри и техните дейци не са руски хора, нямат в своята душа дори зрънце от руската творческа култура!”

В отговор на критиката вбесеният Мейерхолд обявил, че посвещава този необичаен спектакъл на „великия революционер  Троцки”. Недоволните и възмутените неволно прехапали език…

А новаторите-авангардисти отивали все по-далече и по-далече. Не малко шум се вдигнал и около постановката  на „Капитанската дъщеря”.Този път прочитът на пушкиновата проза осъществил някой си Виктор Шкловски, шкембест дребосък, нахално претендиращ да бъде „учител за живота”. Зрителите, които отишли на премиерата били поразени от лозунгите: „Изкуството е опиум за народа!”, „Цялата мъдрост на света е в чука!” и т.н. Шкловски направил твърде своеобразен прочит на безсмъртната повест на нашия национален гений. Савелич превърнал в сподвижник на Пугачов, а Гриньов накарал да служи като писар при Савелич. На финала на спектакъла освободеният Гриньов лудешки, в бесен ритъм играе върху трупа на ненавистния Савелич!

Творчески сърбеж изведнъж усетил известният в онези дни палач от Лубянка М. Лацис. Този неистов убиец бързичко измайсторил примитивно театро в пет акта и седем картини. Нарекъл произведението си „Последен бой”. С подобаващо раболепие Мейерхолд приел да го постави на сцена. Възникнала обаче бедата, че хората не искали да посещават постановката на кървавия палач. Излезли лесно от създадената ситуация - в пустеещия театър започнали да водят под строй  послушни червеноармейци.

Алексей Максимович Горки, лишен от своя вестник (като с отрязан език) мрачно наблюдавал какво се случва в завоюваната Родина. Вече можело с увереност да се твърди, че недоволните в Републиката на Съветите са много повече от доволните (доволство излъчвали всъщност женичките, войниците и матросите, занимаващи се с нощни обиски и наслаждаващи се на страха на гражданите). Ликувала някаква, живееща до този момент скрита, човешка сган. Завоевателите залагали на явни неудачници в живота, които се радвали на възможността да оправят личните си дела с помощта на нагана. Осъществявало се тържеството на завистта и ненавистта, стремежът към отмъстителна разправа.

—————————–

В една от многобройните си статии (а той ги пишел в изобилие) Ося Брик мимоходом отбелязал, че от произведенията на цялото творчество на Маяковски, изпитанието на времето ще издържат много малко от тях. „Най-доброто, което той е написал е: „Никъде, освен в Моселпром!” Пригласял му Леополд Авербах, квалифицирайки гърмящата поезия на Маяковски като „изложена в рими история на ВКП/б/”.

Маяковски започнал да нервничи. След присъдата на такива „корифеи” започнало да му се струва, че се е изхабил. Като потвърждение на това бил оглушителния провал на новата му пиеса „Баня”. Къде била причината? Най-вече в прекаленото използване на трикове от Мейерхолд. Постановъчните ефекти на режисьора превърнали пиесата напълно в клоунада. Дали той нарочно е сътворил циркова клоунада на театралната сцена? Публиката негодувала, актьорите мърморели, но се подчинявали на деспота с маузера.

—————————–

Втори съпруг на Зинаида Райх станал Мейерхолд, режисьорът с маузера, полов извращенец, фанатичен поклонник на Троцки. А да не забравяме, че като един от главните персонажи на поемата „Страната на негодниците”, поетът пресътворил образа на председателя на Реввоенсъвета.

—————————–

На съветската сцена диктаторствала „мейерхолдовщината”.

—————————–

Язвителните Илф и Петров в безсмъртния си роман „Дванайсетте стола” на воля издевателстват над сценичните приумици на Мейерхолд. Помните ли „тиражния параход” по Волга, „оркестърът с клизмите”, някакви трапеци и люлки на сцената и актьорите, ту катерещи се по тези трапеци, ту изведнъж показващи се с краката нагоре? Това са новаторствата на Мейерхолд.

„Желязната пета” на този сценичен безобразник затиснала съветския театър като надгробна плоча.

Като си извоювал назначение  завеждащ на театралния отдел на Наркомпрос, Мейерхолд се обявил за „вожд на театралния Октомври”. В първия си декрет, той като войници в строй номерирал всички театри (като на своя естествено дал № 1). Той изисквал пълен отказ от реалистичните традиции, от всичко национално и самобитно. Провъзгласил: „Преди всичко съм Аз и моето своеобразно отношение към обкръжаващия ни свят. И всичко, което Аз вземам като материал за моето изкуство не съответства на правдата на действителността, а само на правдата на моя художествен каприз”. И този „каприз на гения” той счита като „единствен работническо-селски метод на изкуството”.

Човек с неудържима енергия, Мейерхолд винаги взимал за пример своя кумир Троцки. Започнал да носи командирски брич, ботуши и фуражка, на кръста си мъкнел огромен маузер. При разговор с актьорите винаги поставял на масата този „режисьорски атрибут” и не толкова говорел, колкото раздавал отривисти заповеди. Тъй като бил хомосексуалист, изобщо не се церемонял с подчинените си и вгорчавал живота на всеки, който не побързвал да се откликне на любовния му зов.

Тъй като притежавал колосални връзки „на върха” Мейерхолд решил да направи свой собствен театър - нещо грандиозно и величествено. Било избрано място за строеж в центъра на Москва. По замисъла на твореца му новият храм трябвало да бъде увенчан с гигантска статуя на него самия него (копие на замисъла на Дома на съветите със статуята на Ленин, стигаща до небето). Отдала се възможност да се започне строежът, закипяла работа. Попречил внезапният арест на Мейерхолд. Недостроената сграда успели да преустроят и сега там е концертната зала, носеща името на Чайковски.

Новостите на своите творчески похвати Мейерхолд наричал с малко разбираемата дума „биомеханика”. Той изисквал на сцената най-вече новаторство. Всичко трябвало да бъде необикновено, невиждано - съвсем не като преди. Ако в старите спектакли актьорите ходели по сцената на краката си, при Мейерхолд те се предвижвали на ръцете си и при това полузадушени произнасяли монолози. Сценичните „находки” на режисьора-новатор наистина потресли зрителите. Хамлет, например се шляел по сцената полупиян като сръбнал търговец с корона, нахлупена накриво, а Офелия току притичвала иззад кулисите, носеща квичащо прасенце… Когато реализирал пиесата на Островски „Лес”, налудничавият  режисьор  накарал актьорите да си залепят дълги зелени бради.

Булгаков смятал, че хулиганското кълчене по сцената осакатява душата на руския театър. От триковете на този театрален безобразник започвали да го болят зъбите. Само да не виждаше това! Той разбирал,че Мейерхолд зад безкрайните си „новаторства” отчаяно крие вътрешната си пустота и бездарност. Театралният диктатор бил най-обикновен интересчия. Михаил Афанасиевич пише в дневника си: „Загубата на театъра съвсем не го вълнува (а Станиславски такава загуба би го потресла и даже би го убила, защото той е истински създател на своя театър), а Мейерхолд го вълнува единствено това да не му отнемат партийния билет”.

Отнели му го все пак. В края на краищата му отнели всичко. И го привлекли, както се полага, към тежка отговорност за всички извършени престъпления.

Като научил, че омразният му Булгаков се е приютил под покрива на  МХАТ, поискал от Луначарски да закрие този театър (а заедно с него и Малий театър).

—————————–

В Москва В. И. Качалов  внезапно бил забелязан в „Три сестри” на Чехов в коронната си роля на полковник Вершинин. Дали ролята на Болдуман. Напразно Станиславски протестирал и се възмущавал, доказвал,че „театърът е нещо крехко”, което не понася груб натиск. „Мейерхолдовщината” му затворила устата и вързала ръцете. „Политически лишеният от права” Станиславски нямал никаква власт в своя театър. И забележителният спектакъл още в началото „се пропукал и се срутил”, ролята на руския артилерийски офицер се оказала непосилна за Болдуман.

—————————–

Булгаков - бит, оскърбяван, унищожаван се държал с всички сили. Но враговете не го изпускали от очи. Той завършил работата си над пиесата за Пушкин. Критикът А. Загорски го съсякъл за „ниско художествено ниво”. Пиесата му „Молиер” списанието „Театър и драматургия” нарекло „долнопробна фалшификация”. Направил контакт с Театъра на сатирата. Но Мейерхолд се намесил решително като заявил,че няма позволи на „белогвардеец да се промъкне на тази сцена”.

Пиесите на Булгаков с успех се поставяли зад граница. Но целият хонорар успявал да получи някой си Захар Кагански (разновидност на тамошните Калсонеровци).

—————————–

Мейерхолд проявил поразителна словоохотливост на разпитите. Той завличал всички подред (и особено -  Д. Шостакович). Неговият арест по странен начин съвпаднал със зверското убийство на жена му З. Райх. Как може да се обясни това? Дали не и с поразителните откровения на арестувания - в частност за самия Троцки? Нали театралният егоист и диктаторът били в най-сърдечни отношения!