ИЗ „ЖИВОТОПИС” (1987)
ДВОР
Да отхвърлим кожуха,
да разтворим по навик врати
и да слезем на двора: лайкучката вече цъфти.
И глухарчето ходи,
и над плочника никне трева…
Но аз не за тревата, разбира се, не за това!
Тук ръцете ми още любовно
се докосват до друг инвентар:
паламарката, сърпа, диканята…
Господи, колко съм стар!
Ето змийския лапад, ето в гъста коприва плета -
там завършваше двора,
за да почне нататък света.
Пристегни си цървула
и не се заблуждавай, момче,
колко време изтече и ето го - още тече!
Но какво да се прави, животът ни дава урок,
виж, света стана тесен а двора -
безкрайно широк.
И излиза, че с всяка промяна и всеки обрат
ние местим оградата - все по-назад и назад!
Чак сега проумявам, сега вече виждам и знам,
че войните се водят оттатък, но убитите
падат отсам.
С изпочупени нокти, с горчиво присвити уста
ние чистим от бурени всички усойни места.
С любопитство и грижа
вървим между пъпка и цвят
и оглеждаме двора… А двор ни е целия свят!
КЛАВИР
В тихото и тъмното
без време
дай ухо и притвори очи:
тихото докрай ще те обземе,
тъмното разсеяно мълчи.
И сега ще се обади вече
хорът на щурците
с прозвучал
в гласове отблизо и далече
глух мотив на нежност и печал.
Ей така, без ничия заръка,
струнка в струнка и гласче в гласче
нощният оркестър тегли лъка,
гъстата мелодия тече.
Трубадур от щурчово коляно,
странник между четири стени,
спри и ги заслушай замечтано,
в тяхното усилие вникни.
И не се учудвай! Нека пеят
с този чист метален звукопис:
безпричинно -
както капе клеят,
диша вятър и въздъхва лист.
И дочули в тъмните си къщи
техния напев неустрашим,
мислим си, че са едни и същи,
все едни същи…
Но грешим!
Сигурно се раждат и умират,
преживяват своя ад и рай…
И звучи единствено клавирът,
неизсвирен никога докрай!
Страдат, но скрибуцат упорито,
спъват се, но следват своя път:
цели поколения,
които
анонимно пеят и скърбят.
И кънти от гласове пейзажа
в глухите пространства на нощта…
Ако някой иска да му кажа,
знам защо не свършва песента!
ОЗОН
Макар че тази пролет беше кратка,
с нетраен цвят и сумрачни звезди,
но тя остави в мен една догадка,
която, вярвам, ще се потвърди!
В листата изумрудни капки светят
и аз допускам точно за какво
мълчи съсредоточено поетът,
застанал под зеленото дърво.
Ами такова му е естеството
и той прекрачва от сезон в сезон,
той вдишва прах и дим -
като дървото, -
издишвайки, разбира се, озон.
И слава богу, оцеля дотука,
без ранг и служба,
но необходим…
А колко и каква горчилка всмука -
по кръговете му ще проследим!
Поетът е застъпник на доброто,
изправен пред невидими врати…
Той ще погали с тих копнеж дървото
и тихо ще му каже:
- Работи!
Ах, нека бъде слънце или киша
и под краката ни ще хруска лед…
Но все пак е по-леко да се диша
в присъствието на поет!
ВЕРТИКАЛ
Едно далечно ехо се обади
и аз го следвам с тръпни сетива…
Кажи,
наистина ли като млади
сме преживели някога това?
Под скреж и вятър, през железен екот,
но все към слънцето,
по вертикал,
градът ли бързаше или човекът
да се измъкнат от библейски кал?
Макар че съм поклонник на мащаба,
сега изпитвам истинска вина:
все още на равнището на хляба
живеехме в онези времена!
В суровата графичност на пейзажа
и ден замръква,
и зора зори…
Но кой ще има смелост да ни каже
защо тогава бяхме по-добри?
А може би в безсънна самотия
с лице към полунощните звезди
над жълтите изрезки от хартия
все още
Барабанчикът седи!
И сигурно се блъска упорито,
за да открие между ад и рай
все същите сто възела,
които
остават неразвързани докрай.
И аз след време ще го сложа в книга,
пронизана с дъха на кръв и пот…
Макар да знам,
че книгата не стига
да замени същинския живот!
РИМА
Всичко, което съм плакал и писал,
скръбно лежи върху белия лист…
Рими - ще кажете, -
има ли смисъл
този по детски наивен каприз?
Нека разсеяно броди поетът
в други пространства и други земи,
но над главата му думите светят -
разединени и странно сами.
Ако това е словесна забава
и ако пътят му свършва дотук,
кой ще ни каже кое го сдвоява
с тънката спойка на общия звук?
Сладко упорство, мъчителна грижа -
няма значение точно какво,
но помогни ми
и дай ми ги внижа
в мекото е или кръглото о!
Трябва ми сходството, търся печата,
искам да видя в случайна черта
знака за равенство между нещата,
ключ,
който става на всяка врата.
Странно е все пак, че още ни има,
но приобщени към грохот и дим,
като самотно възникнала рима
в общия шум на живота
звучим.
***
…тогава иди при народа си
Иван Динков
Колкото умът ми да се мята
между безразсъдство и протест,
все пак отговора на нещата
не намерих в книгите до днес.
Та когато мъка ме обхване
и насмешка в гръб ме наскърби,
слизам при народа си, Иване…
Или пък се качвам може би!
Беден съм, объркан съм, не зная
този ли е пътят или друг:
раздвои се нишката,
оная,
по която стигнахме дотук!
И сега ще тръгна без посока
да си търся по знахари лек…
Имате ли дефицитна стока:
малко топлинка за сам човек?
Там, където се сгъстява здрачът
и тече раздърпана мъгла,
в тъмен унес пият или плачат
моите забравени села.
Там между калпаци и кожуси,
в смесен дух на вино и на пот
може би душата ми ще вкуси
свойта глътка истински живот.
Отсъди, въздай и приобщи ме,
като лична болка приеми
чувството,
което няма име,
но без него всички сме сами!
ВОСЪК И МЕД
С любопитство в очите,
с прихлупен каскет
бай Димитър по навик обхожда Хисаря
и загледан в небето - като всеки поет, -
един дявол го знае с кого разговаря.
В каква бездна от глух исторически мрак
са потъвали хора, династии, моди…
Само гарванът чисти перата си пак
и умислен по римските зидове ходи!
И подпитва от старите сливи клонати
едно никакво пиле, един чичопей:
Пантелей ли се казваше - вика - баща ти?
И само си отвръща:
Да, да, Пантелей!
А в небето раздърпани облаци шетат,
между плочите тайно напират треви…
И сега - още смътен - възниква сонетът
и към свойта завършена форма върви.
Там, където с тревожно сърце сме живели
и денят ни е бил като купол висок,
утре в есенни гроздове -
черни и бели -
ще остане затворен най-сладкия сок.
Цяло лято вървяло към свойта победа,
вън градчето ухае на восък и мед…
И от всички зърна
проницателно гледа
по един бай Димитър с прихлупен каскет!
***
Кога ще се видим?
Палтото на стола,
кафето - нагарча, в очите ни - дим…
Кога ще се видим? Беззвучна парола,
която с пресъхнало гърло крещим!
Душата ни тръпне и само оная
сподавена жажда в кръвта ни шуми…
Кога ще се видим?
Не зная, не зная.
Защото сме тъжни и много сами.
Кога ще се видим? Летящо стъпало
на влак, на трамвай
и в последния миг:
Кога ще се видим? - С извърнато тяло,
през рамо: - Кога ще се видим? - През вик!
Кога ще се видим? В разминати дири
съдбата с присвито око ни следи…
И само насреща ни вятърът свири.
И само прелитат и гаснат звезди.
Кога ще се видим?
Мълчиш в изненада,
но няма да свърнеш и няма да спреш.
И твойта скрежасала къдрица пада.
И сигурно целите вече сме в скреж.
Кога ще се видим?
Преглътнати фрази,
горчивия привкус на дим и тъга…
И нашта последна въздишка е тази
прощално изречена дума: Кога?
***
Живях небесен или приземен:
с възторг в очите,
с присмех на езика…
Защото двама души спорят в мен -
това са оптимиста и скептика!
Това са мойте два впрегатни коня,
уж несъгласни, уж не знам какви,
но бият потни хълбоци по оня
път,
който все към стръмното върви.
Не гледай възрастта, в която влизам,
а проумял живота ми докрай,
дай ми целебна глътка скептицизъм,
горчива жилка -
в сладкото - ми дай.
Това не е възхвала на скептика,
а само скромно пиша върху листа,
че все пак той ще продължи да тика,
когато се откаже оптимиста!
***
Опри спокойно лакти на перваза
и да приключим дневни си труд…
Но откъде изплува тая фраза,
че всяко село има своя луд!
Не знам каква причина го извиква
и по чия заръка идва тук,
но той е задължителна реликва,
дисхармонично-непредвиден звук.
Безпрекословен като звук в небето,
той сигурно ни сочи таен знак
в прокъсаното рубище, което
е дрехата на нищия все пак.
Той ни пронизва с тръпка непозната,
в която има укор или съд…
Макар и здраво стъпил на земята,
очите му са някъде отвъд!
Но щом ни гледа, значи има нужда,
за да усетим истински, нали,
това,
което нощем ни събужда
и с безпричинна болка ни боли.
Светът си търси нравствени опори
и значи е все още излечим…
Но чувате ли: лудият говори,
докато ние, другите, мълчим!
***
…А пред очите ми, боже,
минаха толкова смърти!
Мислех,
че нищо не може
повече да ме покърти.
Но ме покъртва човека,
който умира без време:
ще се усмихне полека,
прошка от нас ще си вземе.
Дреха от сумрак намята,
своята болка преглъща…
И се прибира в земята
като във собствена къща!
ОПИТ
Не се събудих сутрин знаменит,
дочул през сън часовника да цъка,
а всичко съм постигнал с упорит
и кръстен труд,
с непрекипяла мъка.
и случи се да вкусвам този труд
все в кухнички на четири квадрата,
все в хаос, в теснотия, в неуют,
с присвити лакти, с масата в ребрата.
Не се оплаквам, но ме досмеша,
че още чувам как бълбука чая…
Здравей,
безсмъртна кухненска душа,
прекрасно е, че ти не се отчая!
Животът ни съвсем не беше лек,
но смисълът едва ли е в мащаба
и някак по-достоен е човек
в достойната компания на хляба.
Усещал съм го тайно как мълчи:
не сух комат
и не перо в бюджета,
а съдник с проницателни очи,
въздишка в кухненските чекмеджета.
Така от собствен опит съм разбрал,
че там където думата е слаба,
нещата се измерват с друг морал,
когато знаем,
че ни гледа хляба.
***
Искам да напиша едно късичко стихотворение,
една бегла въздишка, един вопъл без глас,
едно съвсем късичко стихотворение-озарение
като египетски надпис, достигнал до нас.
Може би за това, как безцелно изтича живота
и човек се усмихва, а душата му тайно скърби
и в небето над нас, взели най-високата нота,
свирят архангели с медните си тръби.
Да проникна в човешките страсти, да ги разложа
на жестокост и прошка, на любов и вина
и за миг да усетя как под твойта сияеща кожа
греховно и праведно бие сърце на жена…
Така е градена килийката в пчелната пита,
почти несъществена брънка в природния ред…
Но пчелата се труди, с крилце натежало прелита
и без да го знае, превръща горчилото в мед.
***
Сняг прехвърча над нивите. Духа.
Зимни угари. Кални бразди…
Загърни си самотно кожуха
и глава мълчаливо сведи!
В този миг между рая и ада
по невидими знаци чета
как сезонът най-сетне съвпада
с всички белези на възрастта.
И какво се учудвам тогава,
че звучи като тих благослов,
че боли, но отвътре ме сгрява
забранена и сладка любов?
Там, където без път сме вървели,
ще се върнем ли някога пак?
Сняг - над срещи, и сняг - над раздели,
сняг засипва живота ни, сняг!
Вече зъзне природата глуха
с голи вейки и сухи треви…
Загърни си по-топло кожуха,
през голямата зима върви!
Ти заслужи, прие и изстрада
своя път в тия зимни поля…
Ето, сняг над главата ти пада,
ето, вече съвсем побеля.
***
Навярно в чуждите очи не си дори красива:
самотна фигурка в дъжда, която си отива.
И как обречено вървиш, извърната унило,
с отметнат шлифер,
с мокър шал, с размазано червило!
Ох, тъжно е, мой малък Ной,
самотно и студено,
не се обръщай, храбро дръж чадърчето зелено!
Макар че няма да те спра, не си отивай, мила,
под мимолетната дъга на моята закрила.
Загледан в мрежата от дъжд, където ти отмина,
аз мислено ти вдигам дом и там гори камина.
Там още има хляб и сол, надежда и утеха…
Остава само да свалиш дъждовната си дреха!
Остава да сведеш очи и да въздъхнеш само
с наметка от звезди и мрак над свойто голо рамо!
ЪГЪЛ
В шум и дим, сред накъсани фрази
да присвием печално уста…
Малко тъжна минутка е тази
в кафененцето с десет места!
Е, какво? Приседни с неохота
и обърнал навътре очи,
възприемай вкуса на живота
като глътка,
която горчи.
В най-самотния ъгъл за двама
глъхне чист, упоителен звук…
Но когото си чакал, го няма,
а когото не чакаш, е тук!
Нещо мисля и нещо говоря,
и за нещо си казвам:
Постой!
А певицата плаче: amore…
Но сега този плач е и мой!
Довърши си кафето студено,
изправи посивяла глава:
твойто вече е пито-платено…
Само дето не знаеш това!
В безпътици, падение и слава,
с небе над къщите, с балкани и полета,
родината е винаги такава,
каквато е изписана
върху лицето на поета!
***
Къде изчезна племето таини?
Приижда пясък,
и трева, трева
поглъща етнографските картини
с наивен бит, с наивни сечива!
Поуката е скръбна и урокът
не предвещава нищо по-добро:
печално гледа Бобровият нокът,
отива си Орловото перо.
Далечни, гърбоноси, меднокожи,
навярно до самия Страшен съд
единствен моя поплак ще тревожи
душите ви,
преселени отвъд!
Все още ни крепи измамна вяра
и конят вънка цвили оседлан,
но рибата, но птицата, но звяра
отбягват благосклонната ни длан.
Дървото съхне, ручеят изтече,
светът стои разголен и разут,
лулата на мира
отдавна вече
е само романтичен атрибут.
Неясни дири, привкус на забрава,
главня без огън, лък без тетива…
Така природата си отмъщава
за своите потъпкани права!
Там, в нейните тревясали градини,
ще се огледам удивен и сам…
И все пак, все пак бих желал да знам:
къде изчезна племето таини?
СНЯГ
Какво е сняг?
Наивно-неизбежен,
въпросът е почти необясним…
И мога да съм зимен или снежен,
но тази дума няма синоним!
Какво лице да му дадем тогава
сред образи,
неясно придошли?
Дъжд, който се сгъстява, помъдрява,
но все пак продължава да вали!
Пъртина към скиорските вратички,
заметена от вятъра следа,
поела и преминала през всички
небесни превращения
вода.
Какво е сняг ли? Тържество в афиша
на зимата,
разтворила врати,
природата, която скрежно диша,
надвесена в лицата ни почти.
В случайна преспа, в шапка над комина,
той винаги е малко по-дълбок:
дъхти на Бъдни вечер, на родина,
на детска буза и на вишнев сок.
И все едно, от спомени обхванат,
къде осъмвам и замръквам пак,
но зад гърба ми вдига ръст Балканът
и сняг сънувам…
А какво е сняг?
