Юрий Павлов

превод: Георги Ангелов

Още през 70-е години на ХХ век Золотуски се нарича критик на първото впечатление и така определя своите творчески принципи: свобода на избора, свобода на първото впечатление, свобода на писането. Подчертаването на думата “свобода”, мисля, е обусловено от известен съветски контекст. Въобще няма никакви основания да се причислява Золотуски към “пленниците на свободата” от различните направления. По-късно критикът нееднократно се връща към тази тема и уточнява своето разбиране на свободата: “свобода от какво и за какво? Свобода да се псува, да се кощунства, да се краде? Но Христос никога не е считал свободата за своеволие, за Него висшата свобода – това е самоограничението” (“День литературы”, 2005, № 10). Приключвайки сметките си с двадесетгодишното “свободно” развитие на Русия, Золотуски се изказва в духа на Вадим Кожинов, Михаил Лобанов, Владимир Бондаренко и други “десни” критици и мислители: “Но от какво се освободихме? От добрите чувства, от състраданието към ближния? От паметта за великите сенки, които, за разлика от сянката на Хамлетовия баща, зовяха не към оръжие, а към същото, към което призоваваше неистово и пророк Иеремия: “Извлечи скъпоценното от оскъдното и ще бъдеш като мои уста.” (“Литературная газета”, 2005, № 16).

Главното изискване на Золотуски към критиката, което той нееднократно изказва в статии и интерюта, е самостоятелност на мисълта. Той справедливо счита, че в историята на литературата може да остане само този автор, чието собствено мнение не се съобразява с мнението на едно или друго направление. И днес, оценявайки пътя, извървян от Игор Золотуски, може да се каже, че преди всичко му се удавало да остане самия себе си.

Александър Солженицин, характеризирайки този път през 2005 година в изказване при връчването на наградата Солженицин на Золотуски (“Литературная газета”, 2005, № 16), допуска фактическа грешка. Не от края на 60-те, както твърди писателят, а от края на 50-те години Золотуски постоянно следи литературните процеси. Първата му статия “За взискателността” се появява през 1957. От края на 60-те Игор Петрович, по собственното му признание, за десет години се оттегля от съвременната литература, “емигририра” в деветнадесети век, пише книга за Гогол.

Тази книга, излязла през 1979 година в серията “Животът на забележителни хора /ЖЗЛ/” заедно с “Островски” на Михаил Лобанов, “Гончаров” на Юрий Лощиц и “Достоевски” на Юрий Селезньов, ознаменува принципно нов – християнски – етап в осмислянето на руската класика. Тези автори първи се обявиха срещу игото на революционно-демократическата, марксистско-ленинска, “лява” критика. В отговор последваха многобройни масирани атаки с използване на “артилерия”, “авиация” от страна на съветските критици-ортодокси и либерали (вижте обсъждането на тези книги на страниците на “Вопросов литературы” за 1980 година, номер 9). Стигна се до сериозни санкции срещу Юрий Селезньов.

И днес, когато чета мемоарите на член-кореспондента Пьотр Николаев или неговото писмо в поддръжка на Алла Болшакова, си спомням статиите на този “щатен” разгромител от 60-те – 80-те години, и ми е тъжно… Золотуски с благодарност си спомня Юрий Селезньов и Георгий Марков, тези, без които неговият “Гогол” не би излязъл. А в навечерието на своята 75-годишнина Игор Петрович нарича тази книга най-доброто от всичко, което е написал. И това действително е така.

Солженицин определя творческия маниер на Золотуски като задълбочено препрочитане. Този маниер, използван при писането на обзори за съвременния литературен процес, е наречен от Солженицин най-трудна форма на критика. Как това прави Золотуски, ще видим, например, в статията “Обърни се с любов” (1981), която неведнъж цитира Солженицин, и това е естествено, тъй като тази му творба е етапна и показателна в много отношения.

В статията си Игор Золотуски призовава да не се отричаме от литературата на 50-те – 60-те години, от творчеството на писателите, които честно са изпълнявали своя дълг, преминавайки трънлив път. Името на Юрий Казаков, един от тези писатели, се появява в статията в друг контекст, там, където критикът говори за тенденцията “разрушаване на стила, разрушаване на начините на изобразяване”. Трудно, подобно на Солженицин, е да се приеме версията на Золотуски за това, че Казаков е станал пленник на веднъж избрания стил. В разказите на писателя от 50 – 60-те години стилът не е “блестяща опаковка, в която може да се завие каквото ти е угодно”, а съответстваща съдържателна форма. Така, в “Севернячка” (1957) и “Северен дневник” (1960) на Ю. Казаков – по-рано от “Матрьонин двор”, за което забравят много критици и литературоведи, – се изобразява типът на праведницата, “тихият герой”. А в “Нестор и Кира” (1961) писателят, един от първите в нашата литература, разрушава съветския стереотип на кулака, с горчивина и ирония пише за света на московските писатели, практически непресичащ се със света на северняците-рибари… Тема на разказите “На железопътната спирка” (1954), “Синьо и зелено” (1956), “Двама в декември” (1961), “Адам и Ева” (1962) и други е поезията и прозата в отношенията между мъжа и жената, различният градус на любовта и нелюбовта. През 70-е години Ю.Казаков е напечатал не един разказ, както твърди И. Золотуски, а два: разказът “Свещичка” остана незабелязан.

Константин Воробьов е също един от писателите, към чието “пречистващо” творчество призовава да се обърнем с любов Игор Золотуски. На неговата проза е посветена и отделна статия “Очна ставка с паметта” (1981), в която има немалко дълбоки, точни оценки.

Творчеството на Воробьов, според Золотуски, се отличава с особена интонация, за която критикът пише с привичната си поетическа образност, “рязко изискваща, ревностно рееща се в полета на съвестта”. И след фрагментарния анализ на някои произведения (“Убити под Москва”, “Леля Егориха”) дадената идея получава такова развитие: “Героите на К. Воробьов не приемат позора на пречупването, позора на отстъпничеството, позора на премълчаването на истината. Ето защо интонацията на неговата проза често се излива във вик, граничи с вика. Викът – това е висок глас, освободилият се глас. Това е правото с пълна сила да се говори за всичко”. Интересни са наблюденията на Золотуски за истината и лъжата, претеглени “на везните на живота и смъртта”, за съотношението между отделното и колективното съзнание по време на бой… И съвсем неочаквани в този контекст изглеждат размишленията му за любовта.

С рядка за онова и още повече за нашето време позиция той оценява отношенията между мъжа и жената. Тези две страници – едни от най-добрите в творчеството на автора – неволно заставят да си спомним “предшественниците” му: преди всичко Н. Страхов с неговите разсъждения за чувствеността и любовта в статията “Война и мир”. Съчиненията на граф Л. Н. Толстой и В. Розанов с неговите мисли за Пушкин и Гончаров в статията “Още веднъж за смъртта на Пушкин”. Ще цитирам само тези думи на Золотуски, които дават представа за авторовия идеал за любовта: “Тях ги свързва нещо друго, по-висше. Като че ли някой трети присъства при тези късни срещи и ги благославя”.

От тези позиции се оценява “любовта” в блестящата статия “Без риск” (1982) за романа на Даниил Гранин “Картина”. Но все пак в размислите на критика за любовта зее празнота. Той, както и повечето автори от различните направления, забравя за детето, което в любовно-семейните отношения трябва да заема главно място. Може би, дневниковата бележка на И. Дедков от 14 март 1974 година отчасти прояснява ситуацията: “Писмо от Игор Золотуски. Пише за своите работи – повечето за това и пишат, и още споменава Игор Виноградов. Виноградови дали едногодишната си дъщеря на родителите си, а сами изцяло се занимават с литература. Семейство Золотуски също дали детето си на своите родители, също се занимават “изцяло с литература”.

Не знам кои са определящите фактори в приписваните на Золотуски от Солженицин чужди заслуги: недостатъчна компетентност, желание да се подчертае специалната роля на критика… Ясно е друго: Александър Исаевич явно преувеличава ролята на Игор Петрович в съдбата на Константин Воробьов: “Не без усилия му се е удало да изведе от преднамерената, пристрастна тъмнина трагическия неудачник Константин Воробьов – първия, написал за военнопленничеството (това, разбира се, не е така – Ю. П.), а и за ранните фронтови боеве на 1941 година” (“Литературная газета”, 2005, № 16).

Но още преди “Очна ставка с паметта” (1981), която цитира Солженицин, са публикувани, започвайки от 1956, рецензии и статии на Виктор Астафиев, Юрий Бондарев, Е. Джичоева, И. Штокман и други автори. Ще спомена само рецензията “Мишка и неговите връстници” (“Новый мир”, 1961,№ 7) и статията “До края на своите дни…”: “Прозата на Константин Воробьов” (“Наш современник”, 1977,№ 6) на Игор Дедков. Неговата особена роля в съдбата на писателя признава и съпругата на Воробьов, за което свидетелства и бележка в дневника на критика от 8 септември 1976.

В литературата на 70-те години, според Золотуски, се извършва раздвоение в словесността – на висока литература и масова литература, литература за пазара. Първата представя Василий Белов, втората – Юлиан Семьонов. И в “Навечерие” на В. Белов критикът справедливо отбелязва проявлението на тази тенденция, която В. Кожинов, давайки за пример поезията, определя като “връщане към класиката”. Золотуски в тази връзка уточнява: “В Белов проговарят родните гласове на руската класика. Състраданието към човека – не унижаващо, а възвисяващо го – това ни е завещано от нея. Поезията на враждата, така дълго господствала в литературата, се сменя с поезията на мира”. Тоест достойнството на “Навечерие” критикът вижда в това, което “леви” автори от Анатолий Бочаро до Юрий Кузменко възприемаха като най-сериозен идеологически недостатък.

Както е известно, в съветското литературознание, в критиката господствуваше материалистически, вулгарно-социологически подход към човека като към социален тип, като към продукт на обществените отношения. В противовес на този подход, родоначалник на който е Висарион Белински, И. Золотуски в споменатата статия транслира религиозния поглед към човека, което по понятни причини “с цял глас” тогава не можеше да се артикулира. В редуциран вид, чрез скрита полемика с известните изказвания на В.Белински за Евгений Онегин, даденият подход е заявен така: “Тези упования на душата, тези преки обръщения към душата, като към крайъгълен камък на нашата памет, станаха знамение в литературата на 70-те години. По-рано повечето автори като че ли виждаха корена на злото и избавлението от всички беди в обстоятелствата, сега центърът на интереса се премести към душата – към тази невидима сила, около която се върти всичко и от която зависи всичко”.

За разлика от Владимир Бондаренко, откривателя и пропагандиста на “прозата на четиридесетгодишните”, Игор Золотуски, както и Сергей Чупринин, се отнася критично към това явление в статията “Обърни се с любов”. От голямата група от достойни писатели критикът отделя едва В. Крупин и отбелязва следните особености на неговото творчество: “нов език”, “наклон на перото към страната на истината и към страната на свободата на словото”, “в прозата на В. Крупин и по слух ще отгатнеш времето”. За мен остава и досега остава загадка защо Золотуски не оцени по заслуги такива първокласни писатели, като В. Личутин, В. Михалский, А. Ким, В. Маканин (нямам предвид “късния” Маканин).

Золотуски неведнъж казва за себе си, че не разбира от въпросите по теория на литературата. Мисля, че това е доста преувеличено. Съветвам всички да препрочетат една стара негова статия като “Докога? За микрофинала, протосюжета, за Базаров, убиеца на котки, и за още нещо” (1987). В нея не просто убедително, а бляскаво критикът показва несъстоятелността на учебниците, монографиите, книгите на В. Кулешова, П. Николаева, Д. Николаева, Г. Бердникова, В. Щербина, Ю. Суровцева, В. Лакшин, М. Храпченко. Всички тези академици, член-кореспонденти, доктори на науките, от книгите на които – за съжаление, за ужас – се възпитаваха, събираха ум и разум не едно поколение филолози. В работите на тези автори писателите, произведенията, героите се оценяха от класови, революционно-демократически позиции, а резултатът е рядък произвол… Така например, от “Биография на книгата” на В. Лакшин се привеждат следните примери. Татяна Ларина, според Лакшин, е потенциална декабристка, а мъжът й – вероятен декабрист. Александър Раевски, не споделящ възгледите на декабристите, е човек, който неминуемо е длъжен да стигне до предателство. Реалната помощ, дадена на Раевски от селяните по време на холерата от 1831 се поставя от В. Лакшин под съмнение, нарича се “сладникаво семейно предание”.

Втората половина на 80-те е връх на творческата активност на Золотуски. Той публикува статиите “В светлината на пожара” (1985) за повестта на В. Распутин “Пожар”, “Идеи и игри” (1985) за критиката в алманаха “Съвременна драматургия”, “Дон Кихот от Вейск” за повестта на В. Астафиев “Печалният детектив”, “Шанел № 19” (1986) за повестта на Евгени Долматовски “Международен вагон”, “Любима дума: истина” (1986) за В. Белински, “Война и свобода” (1988) за романа на В. Гросман “Живот и съдба”, “Палачи и герои” (1988) за романа на Ю. Домбровски “Факултет за ненужни вещи”, “Портрет на “странния гений” (1988) за книгата на В. Вересаев “Гогол в живота” и т.н.

Отделно – по размер и жанр – стоят три публикации на критика. Това е “Фьодор Абрамов” – обемно, дълбоко и, навярно, най-доброто изследване за този не често споменаван днес голям и честен писател. То е издадено и като отделна книжка, влезе и в сборника на И. Золотуски “В светлината на пожара” (М., 1989). Две други творби – “Отчет за пътя”, “Проза 87: светлина и сенки” са много обширни обзори на прозата в списанията през 1986 и 1987 година. В първата статия се анализира “Печалният детектив” на В. Астафиев, “Всички напред” на В. Белов, “Екзекуция” на Ч. Айтматов, “Кариерата” на В. Биков, “Това сме ние, Господи” на К. Воробьов, “Ново назначение” на А. Бек, “Чистите води на Китеж” на В. Тендряков, “Ювенилно море” на А. Платонов. Във втората статия се характеризират “Котлован” на А. Платонов, “Мъже и жени” на Б. Можаев, “Грешиш, мила” на И. Акулов, “Децата на Арбат” на А. Рибаков, “Изчезване” на Ю. Трифонов, разказите на В. Шаламов, Ф. Абрамов, В. Гросман, “Стани и върви” на Ю. Нагибин, “Белите одежди” на В. Дудинцев, “Пренощува облаче златно” на А. Приставкин, “Покушение на миража” на В. Тендряков, “Зубър” на Д. Гранин, “Пушкински дом” на А. Битов, “Сам и сама” на В. Маканин, произведенията на М. Булгаков, цитират се “Смиреното гробище” на С. Каледин, “Рибе око” на А. Иванченко, “Реквием” на А. Ахматова и още няколко десетки автори.

Разбираемо е, че обемът на свършената работа, ако се говори без патос, впечатлява. Днес обзори от такъв род, ако не греша, никой не пише.

Но много по-важен е въпросът за качеството, издържаха ли оценките на И. Золотуски проверката на времето. Мисля, че по-голямата част от тях – безусловно – да. Золотуски е убедителен в своите размишления за “Пожар”, “Печалният детектив”, “Екзекуция” и т.н. Пределно, а понякога и убийствено точен е критикът в оценките си за “Зубър”, “Пушкински дом”, А. Вознесенски, В. Набоков и т.н. Интересни и понякога неочаквани са наблюденията му върху прозата на А. Платонов, М. Булгаков, В. Маканин. А ето, с оценките му за романите “Всички напред”, “Ново назначение”, “Живот и съдба” и “Пренощува облаче златно” никак не мога да се съглася, за което ще обясня накратко.

Още Анатолий Ланщиков практически веднага след статията на И. Золотуски “Проза 87: светлина и сенки” го упрекна в тенденциозност: той, както и Наталия Иванова, към едни произведения предявява сурови естетические изисквания, към други – не (интересно е, че подобен упрек две години по-късно прозвуча по адрес на С. Чупринин от устата на самия И. Золотуски (“Литературное обозрение”, 1990,№ 1) и, за да бъда по-ясен: на “своите” се прощава всичко, на“чуждите” – нищо). Золотуски, според Ланщиков, “посочва естетическите грешки на В. Белов. А разсъждавайки за “Ново назначение”, говори за съдържанието, за всичко друго, само не за естетическото ниво на произведението” (“Литературная газета”, 1988,№ 4). По отношение на тези произведения А. Ланщиков е прав. Но към други романи от “лявата” страна – “Децата на Арбат”, “Зубър”, “Пушкински дом” – Золотуски предявява подобни изисквания, и тези произведения не ги издържат. Ще цитирам малка част от съжденията на критика за “Децата на Арбат”: “Романът на А. Рибаков е поразен от същия недъг, както и неговият главен герой – политическо резоньорство и риторика на логиката, за която Достоевски в “Юноша” писа: “У тях всичко е логика и затова е скучно”. Монолозите на Сталин в романа са не монолози на живо лице, а схеми, схеми и схеми, където един тезис си прилича с другите тезиси, една предпоставка произтича от друга, а всички те заедно водят към крайния резултат: тържество на схемата, нищо повече”.

За мен в съжденията на Золотуски относно “Децата на Арбат”, “Живот и съдба”, “Зубър” и т.н. не достига чувство и знание на историята; това, което, например, веднага пролича в първите отзиви за романа на А. Рибаков – в статиите на В. Кожинов “Правда и истина” (“Наш современник”, 1988,№ 4) и А. Ланщиков “Всички ние гледаме към Наполеоновците…” (“Наш современник”, 1988,№ 7). В тези и някои други статии на Золотуски, в съжденията му периодично се появява “ляво” възпаление. Така например, предизвиква възражение зациклянето му на личността на Сталин като “велик злодей” и, да се изразя меко, едностранчивостта в интерпретирането й. Или в статията “Портрет на максималиста”, където се твърди, че “Сахаров не бива да не се обича”. А аз ненавиждам Сахаров, и не само аз…

В статията “Проза 87: светлина и сенки” И. Золотуски, полемизирайки с В.Набоков, изказва принципна мисъл за своеобразието на родната словесност: “Руската литература е въвлечена в учителстването, в съчувствието, в пророчеството. Това не може да й бъде отнето. Затова всички опити да се отиде в студено наблюдение, в позьорство и рентгенология са в противоречие не само с нейните идеи и преобладаването на тези идеи, а и отклонение от нейното естество, от природното й предназначение”. По такъв начин Золотуски отговори на едно от главните обвинения по адрес на нашата класика още преди тези обвинения да зазвучат с цял глас.

От началото на 90-те автори от различни направления, тръгвайки по следите на В. Розанов, Н. Бердяев, И. Солоневич поискаха сурово отговорност от руската литература на XIX век. Последна публикация с такава насоченост е статията на Геннадий Шиманов “За нашата литература” (“Литературная Россия”, 2006, № 28). Ще посоча някои недостатъци в публикациите на знайните и незнайни автори.

Първо, обвинителите на руската класика не предлагат доказателства, анализи на произведения. В най-добрия случай назовават писатели, герои.

Второ, явно е преувеличена ролята на художественото слово: нашата литература не може – даже теоретически – да разруши руската държавност, да подготви моралното самоубийство на народа и т.н.

Трето, словесността на XIX век не е единно идейно-естетическо, духовно-религиозно цяло. В нея съществуват две реалистични направления с взаимоизключващи се типологически черти, ценности. Затова претенциите на “прокурорите” на руската класика са напълно неприложими към християнските реалисти (А. Пушкин, Н. Гогол, И. Гончаров, Ф. Достоевски и т.н.) и частично, с различни уточнения, уговорки могат да бъдат адресирани към немногочисленните представители на критическия реализъм (А. Херцен, “късния” И. Тургенев, Н. Чернишевски, Н. Некрасов, автора на “Кой в Русия живее добре”, и някои стихотворения, и т.н.).

Четвърто, патосът в творчеството на отделни християнски реалисти (например, Н. Гогол, Ф. Достоевски, Л. Толстой, в тълкуванията на Н. Бердяев; Н. Гогол, А. Островски, Н. Лесков, разглеждани от В. Розанов; Ф. Достоевски и А. Чехов – от И.Солоневич) и цялото направление се интерпретира свръхпроизволно. И в този случай статиите и интервютата на И. Золотуски са достоен отговор на обвинителите.

В статията “Крушение на абстракциите” (1988), “Прекъснатият звук” (1997), “Портрет на максималиста” (1998) и различни интервюта на Золотуски се споменават събития от личната му биография (арест на бащата и майката, детски дом и т.н.), определили особеностите на неговото “Аз”, част от които, на първо място чувството за мъст – критикът се опитва да преодолее. Тези особености сближават Золотуски с А. Солженицин, В. Максимов и други ненавистници на съветската власт. Само че за разлика от О. Волков или късния В. Максимов, И. Золотуски не винаги се издига в статиите си над личната болка, над обидите. В такива случаи той може да бъде уподобен с А. Солженицин, който в статията на критика “Портрет на максималиста” се характеризира много точно като писател-отмъстител. “Понятието “враг” е коренно понятие на неговата биполярна проза, където на една страна са нашите, своите, а на другата са – враговете, за които няма пощада”.

Година по-рано в интервюто си “Литературата беше като храм” (“Литературная Россия”, 1997,№ 23) Золотуски признава, че по аналогия с известната статия на Виктор Ерофеев му се иска да напише “Помен за антисъветската литература”. Отказът си от това желание критикът обяснява, прибягвайки до помощта на аргументи, проникнати от патоса на човеколюбието на руската литература: “А това, което се появява от отрицателен източник, е обречено на гибел”. До какво води този друг път, нагледно се проявява в статията на Золотуски за Солженицин.

Заслуга Александър Исаевич нарича това, че той е заставил американците с “промити очи” да видят “империята на злото” и да й намерят алтернатива в програмите “звездни войни”, в надпреварата във въоръжаването – всички те загубени от СССР . Тези и подобни либерални щампи от статиите на Золотуски няма да коментирам. Ще цитирам едно показателно съждение на критика, свидетелстващо за това, до къде води логиката на отмъщението: „Да дружиш и съществуваш с режим, който, оставил да изгният две трети свои съграждани, вече няма да пожали и чуждите, означава да вървиш към собствената си смърт”. Първо, изчислявайки броя на жертвите, Золотуски надминава и най-смелите фантасти. Второ, критикът, верен в мнозинството си работи на принципа на християнското човеколюбие, в дадения случай е солидарен с идеологията на истинската “империя на злото” САЩ, с идеология, която нееднократно през ХХ и ХХI век пролива кървав дъжд в много страни по света, последно – в Ирак.

Непреодоляното чувство за мъст, обида, мисля, много е определило отношението на И. Золотуски към Б. Елцин. В статиите и интервютата от последното десетилетие критикът напълно адекватно оценява катастрофалната ситуация в нашата страна. Но в очерка “Сърцето на Елцин” (1997) Золотуски отделя тази ситуация от личността и дейността на първия президент. На фона на едноцветния Сталин – злодея, за което вече стана дума, и Горбачов, непознаващ чувството на вина, Елцин в работите на Золотуски напомня Хрущов на Ернст Неизвестни. Нещо повече, в черно-белия Елцин второто начало, според Золотуски, явно преобладава.

Характеризирайки президента, критикът използва образи, които говорят сами по себе си: “трогателен”, “наивен”, “дете”. Освен това в очерка, в облика на Елцин изпъкват епично-героични черти: “Елцин, като гръмоотвод, приема ударите върху себе си”; “Разпъваха го комунистите, разпъваха го демократите”; “От това време неговото съществувание стана трагично”; “но и безстрашието на мъжа, надигащ се от окопа с цял ръст”.

Ще кажа пределно кратко: Елцин, според мен, е най-зловещият ръководител на страната не само за ХХ век, но и, навярно, за цялата история на Русия. И е срамно, и болно, че Игор Золотуски написа това.

В някои статии от 90-те години Золотуски се слива с обекта на изображение, с портретувания, което в подобни случаи най-често е предизвикано от две причини. Първо, съвпадение на възгледите на субекта и обекта, второ, нежеланието да изрази своето “аз”, своята позиция. Така, в “Пътешествие към Набоков” (1997) той често влиза в ролята на констататор даже тогава, когато, според мен, оценката му е необходима.

Критикът цитира думите на сестрата на В. Набоков: “Ние с него повече от всичко си допаднахме, когато пристигнахме в Крим след седемнадесета година. Той много добре рисуваше и учеше и мен да рисувам. После, разбира се, историята с пеперудите. Аз исках да знам техните имена. Ние прекарвахме много време заедно. Той ми четеше своите стихове”. Рисуване, стихове, пеперуди… и нито дума за страшната война, за трагедията на народа, за съдбата на Русия. Какво е това? Така ли си е спомнила или точно е предала Елена Владимировна начина на живот на Набокови?

Възможни са различни хипотетични обяснения, които ще пропусна. Ще посоча едно свидетелство, позволяващо от няколко варианта за отговор да изберем най-вероятния. Жорж Нива съобщава на Золотуски думи, чути от Набоков два месеца преди неговата смърт: “Аз винаги съм бил щастлив. Бях щастлив през 20-те години, когато бедствах и давах уроци по английски. Бях щастлив и по-късно, през 30-те, и после, когато дойдох в Америка. Щастлив съм и сега, тъй като мога да се занимавам с това, което обичам”.

Мисля, че само човек, изгубил чувството си за Родина, способността да съпреживява чуждата беда, може да бъде щастлив така, както Владимир Набоков. За разлика от него, В. Максимов, по убедителната версия на Золотуски в статията “Прекъснатият звук” (1998), умира поради непоносимите си страдания за съдбата на Русия, която при демократичната власт се оказва “още по-свита, във финансово робство”.

Меко казано, националната недостатъчност и егоцентризъм на Набоков определят своеобразието на неговата проза. Той – отново Золотуски е красиво точен – поставя “чистотата на слога” по-високо от “чистотата на душата”. Това естествено води в края на краищата до загуба на “руско “вътрешно зрение” и, добавям, до превръщането на Набоков в рускоезичен автор. Разбирам, че такава диагноза ще предизвика протест от Золотуски и не само от него.

“Левите” и някои “десни” критикуваха руския живот за неговата литературоцентричност. Золотуски вече не веднъж през последното десетилетие оценява ставащото в страната, дейността на висшите й ръководители от гледна точка на литературата, културата, традиционните ценности. В статия с, така да се каже, програмно название “Приоритетът на Толстой” (2000) критикът откликва на появилия се в началото на 2000 г. първи том от пълните събрани съчинения на Лев Толстой: “Не съм чул за това да са съобщили по радиото или телевизията. Не съм забелязал за излизането на тома на Толстой някъде да е споменал президентът. Или, в най-лошия случай, министърът на културата. Да го споменат с чувството, че се е случил малък празник.”

Золотуски обръща внимание и на това, че издаването на тома, отпечатан в тираж 500 000 екземпляра, е платено не от държавата, не от родните предприемачи, а от японеца Кусуо Хитоми. Ситуацията не се е променила и по-късно. През 2004 Золотуски отбелязва, че пълните събрани съчинения на Гогол в тираж… 1000 бройки излизат с парите на французин. (“Литературная газета”, 2004,№ 20-21).

Така у нас се провежда целенасочена държавна политика на дебилизация и душевна, духовна, национална кастрация на страната.

Золотуски, по собствените му думи, още в детството си е решил, че ще се занимава с литература. Знаел, че литературата е негова съдба (“День литературы”, 2005, № 10). И това по-нататък се е потвърдило. Преломен етап в живота му е работата над книгата за Николай Гогол. Золотуски получава християнско “образование на душата”, кръщава се, започва да се чувства православен човек. Така литературата става негова съдба, кръст, който критикът носи вече толкова години. И напълно естествено, че на въпроса, формулиран от самия него в статията “Приоритетът на Толстой”: “Кое е способно да намали силата на злото и да увеличи тази на доброто?” – Золотуски отговаря като православен човек и “десен” критик: “Словото Божие и словото на литературата. Толстой, прочетен в детството и усвоен в сърцето… Да бъдем хора – и ще имаме силна армия и силна държава. Друг път няма”.

И на този път е работил и прави всичко възможно Игор Золотуски, човек на своето време, син на своите родители и на руската литература, един от най-добрите критици от втората половина на ХХ век.