Самуил Стрезов

превод от испански: Борис Шивачев

Откъс от романа „Анга”

След обед започна да ме измъчва жаждата. Вятърът постоянно увеличаваше своята сила, като изсушаваше устните ми. Неговият вой ме караше да мисля за дивите викове на индийците, които тъй много приличат на конско цвилене. Струваше ми се, че стадото от гуанаки (1) се превръща в такова от буйни коне, понесли се в луд бяг, върху чиито гърбове яхат индийците „тецелчи”. Техните дълги коси са черни, твърди и блестящи, превързани с ярко боядисани ивици от грубо тъкана вълна. От слънцето и вятъра на пампасите телата им са бронзови. В едната си ръка те държат копие, а в другата страшните „болеадори” (2). Техните ужасни и пронизващи викове приличат на победен химн, който се носи над изсъхналата и безплодна равнина….
Вятърът духа през цялата нощ и на следната утрин, за да престане към пладне. Слънцето се намираше в своя зенит и това още повече увеличаваше моята жажда. Аз напредвах към север, без път. От постоянното кривуличене, между низките тръни и сухата трева, силите ми значително бяха отслабнали. Не чувствувах глад, но ми горчеше в устата. Плюмката ми беше гъста и лепкава. А устните ми се бяха попукали и изсъхнали.
С настъпването на нощта студът ме поободри.
Но дойде отново деня с своята горещина. Аз продължавах да вървя с натежала глава и помътен поглед. Към пладне, струваше ми се на моменти, че ще ми припадне.
Спомням си, че минах през една долчинка осеяна с кости от гуанаки. Една лисица кръстоса пътя ми. Това ми вдъхна надежда, че нейде наблизо ще мога да намеря някоя долчинка изпълнена с застояла дъждовна вода.
Привечер, когато бях вече капнал от умора, открих дири от колела. Сигурно от тук трябва да са минавали коли натоварени с вълна за някое пристанище на Атлантическия бряг. Инстинктивно тръгнах по тези следи, с надеждата да стигна до някоя овчарска колиба, или малка ферма.
Когато на следната утрина се пробудих, едва що беше почнало да се развиделява, усетих че въздухът е изпълнен с влага. Станах бързо и започнах да пия росата, която беше паднала изобилно върху тревата. Това ме ободри.
Слънцето вече залязваше, когато се почувствувах останал отново без сили да продължа понататък. Изпитвах болка в гърлото и остри удари в гърдите си. Неугасимата жажда ме измъчваше с още по-голяма сила.
Седнах върху едно пясъчно възвишение. Гледах в далечината безкрайните и равнодушни пампаси (3). Те не ме плашеха. Чувствувах само желание, дълго, дълго да почивам в този пустош, след като изпия едно грамадно количество вода. Понякога шумът на сухата трева, клатена от вятъра, наподобяваше на ромона на поточе. По едно време забелязах в далечината езера, острови и гори. Беше мираж, измамен ефект на пречупени слънчеви лъчи, по който аз едва не се увлякох.
Едно стадо гуанаки пасеше съвсем спокойно, не далече от мене. Явно беше, че те схващаха моето безсилие. Гледайки ги разсеяно, изведнаж в моята глава блесни една идея. От опит знаях, че гуанаките са твърде любопитни. Когато те забележат някой странен предмет в равнината, тяхното любопитство е тъй силно, че надвива над вродената предпазливост и те се приближават до казания предмет, за да го наблюдават и видят по-добре.
Тогава аз извадих револвера и проверих пълнежа му. После съблекох ризата си, размахах я, като започнах да рева високо, за да подмамя гуанасите.
И наистина, те вдигнаха глави и започнаха да ме разглеждат с любопитство. После водачът на стадото започна да се приближава към мене. Цвилеше и скачаше. Беше един красив екземпляр. Ясно можеха да се забележат белите петна на шията, гърдите и между краката, които се открояваха върху жълто-червения фон на неговата лъскава козина. Цвилейки тревожно, той постоянно се приближаваше. И когато аз вече виждах ясно неговите хубави очи, примерих се и гръмнах… Тропот на множество животни. И едно тяло, което пада тежко, след няколко отчаяни скока.
Затекох се бързо към животното, което агонизираше още и жадно прилепих устни към раната. Топла, изобилна кръв струеше измежду треперящите мускули.
Вече имах сили да продължа моя път. След два дни, когато отново бях измъчван от почти същата адска жажда, открих една къща, скрита в дъното на песъчливата падина, изровена от пороите. Изведнаж насреща ми изкочиха няколко кучета, които бясно лаяха. После се появи високата и изтънчена фигура на мъж, последван от една жена и рояк деца.
Когато се приближих, олюлювайки се, мъжът веднага разбра моето положение и без да ме пита ми даде малко вода, която изпих на един дъх. После, все тъй мълчалив, той ме въведе в къщи и ми предложи легло. Аз заспах веднага.
Нощта беше настъпила, когато ме събудиха за да ми предложат варено овнешко. Посъвзел се малко, аз им обясних, че ида от Комодоро-Ривадавна и отивам за Трелев. За да не възбудя подозрение, като им открия истината, казах им че пътувам пеш, поради липса на средства, и че съм се заблудил. После им разправих всичките си теглила.
Човекът, който ми даде гостоприемство беше дребен фермеет - овцевъдец. Той ми каза, че в подобно отчаяно положение сред пампасите човек трябвало да накладе огън, като натрупа отгоре му множество зелени храсти. Тогава гъстият дим, издигнал се високо към небето, ще привлече вниманието на овчарите, които, макар и да се намират разпръснати на големи разстояния, имат обичай да се притичват на помощ.
Овцевъдецът беше добър човек, макар и малко груб. Неговото спокойствие и плавни движения ме възхитиха. Жена му пък ми за даваше непрестанно въпроси върху живота в градовете. Те живеяли в пълна самота. Най-близката овчарска колиба се намирала на дванадесет легви (4) от тях. Имаха единадесет деца. И притежаваха една малка, доста удобна къщица, изградена от кирпич. Освен това притежаваха и един малък сайвант, в който прибираха вълната от своите 800 овце. Там пазеха също: страусови пера и кожи от лисици, млади гуанаки и пума (5).
Легнах си рано, с намерение призори да продължа пътя си. През нощта кучетата ни разбудиха с своя бесен лай. Почувствах известно безпокойство.
Стопанинът стана лениво, като се протягаше и търкаше очите си. После взема един голям нож в своята десница, отвори вратата и се изгуби в тъмнината, след кучетата, които продължаваха да лаят.
След известно време той се завърна, метнал на рамото си една грамадна пума. Разправи ни, че кучетата притиснала хищника до един гъст и непроходим трънак. Така той можал да се приближи до пумата и да я убие с ножа си. После, в един миг, се разсъблече, легна си и започна да хърка отново.
Напустнах колибата на гостоприемния фермер, изпратен от цялата челяд, след като ме бяха снабдили с един мех вода и необходимата храна.
Три дни по-късно, приближих до един чифлик. Виждаха се: вятърна помпа, австралийски депозит за вода, басейн и няколко белосани къщички.
Насреща ми излезе един доста възрастен човек. Беше висок и рус с типичното лице на „боер”. На моя поздрав, отговори с един сух въпрос, върху това, което желая. Обясних му, че искам храна и подслон за една нощ. Каза ми да почакам. После се завърна с един, от току-що заклан овен и прибави:
- Колкото за пренощуването, свободни сте да спите винаги, когато се поотдалечите малко повече от моя чифлик.
Хвърлих месото на кучетата, които стояха мирно около своя господар и продължих пътя си. Човекът ме изгледа очудено и повдигна рамене. После се обърна, извика кучетата и тръгна накуцвайки към къщата.
По-късно аз му дадох право. Без друго животът по тия места е жесток. Из пътя си срещнах малки ферми, напустнати по един подозрителен начин. Около тях се шураха кокошки и кози. А също така имаше множество предмети, за които мъчно можеше да се предположи, че са били изоставени доброволно от техните притежатели.
Няколко дни след това, стигнах до една малка кръчмица край Пикада Гранде. От там се проточваше един геометрически прав път, прокаран с помощта на могъщ трактор, дълъг повече от 150 клм., чак до долината на Чубут. По цялото негово протежение не се намира ни вода, ни човешко жилище. Кръчмарят, един стар испанец, ме посъветва да не се впущам по този път. Скитниците обикновено минавали по крайбрежния път. Но аз не се отказах от намерението си да мина по него.
Пътят се точеше, пред очите ми, върху безкрайната, леко развълнувана равнина. Той се губеше на хоризонта, приличен на гигантска колона, която стига небето. Не се виждаха повече гуанаки. Само далеч някъде се мяркаха страуси. А от време на време качулати мартинети пресичаха бързо пътя.
Въпреки предвижданията на стария кръчмар, този етап от пътя минах лесно, защото не криволичех между тръне и храсти, а вървях направо.
На следния ден различих в далечината, край пътя, висок стълб от дим. Като стигнах до него, видях малък лагер, разположен в една долинка. Трима смели мъже бяха дошли от долината на Чубут с твърдото намерение да открият вода. Но дали щяха да я намерят! Бяха изкопали повече от петдесет метра в дълбочина. И все същите сухи пластове и нито капка вода. Бяха се малко обезкуражили.
До като аз се разговарях с търсачите на вода профуча като хала, по направление към Чубут, един силен и блестящ автомобил. Казаха ми, че бил от полицията в Трелев и ме погледнаха изпитателно.
Скоро се разпростих с тях, за да продължа пътя си. Разбрах, че трябва да се движа по-предпазливо. И затова, когато се поотдалечих от малкия лагер, отбих се от широкия път за да продължа през пампата в същото направление.
Още един ден и стигнах долината на Чубут. Никога неще забравя чувството, което изпитах от пейзажа, изпречил се пред очите ми.
След толкова дълго време прекарано сред безплодните хълмове на Комодоро-Ривадавна, след пустинните пампаси, запечатани в моята памет, беше истинско щастие да виждам големи дървета, зелени ниви и ливади, и една блестяща река, която лакатушеше в долина, кръстосана с канали.
Спомням си много добре радостта която изпитвах вървейки край зелените изкуствени ливади, като вдишвах жадно аромата на току що покосеното сено. Беше ме обвзело някакво буйно желание да се хвърля върху тревата и даже… да почна да я хапя.
Една неизказана сладост се разля в мене, когато застанал върху моста на Чубут, при галската колония Кайман, съзрях спокойните води на реката, която течеше между високите замислени върби с зелени и златни листа.
Пееха птиченцата и минаваха галските момичета с кола, натоварени с мляко за близката масларница. Те държаха тъй добре юздите. Техните очарователни лица на млади момичета пълни с здраве и техните невинни очи ме караха да бленувам и да желая да свърша дните си в тази долина….

—————————–

Бележки на преводача:

1. Гуанаки - животни от рода на сърните
2. Болеадори - особен вид примки, които се хвърлят върху бягащите животни
3. Пампаси - необятни равнини в Аржентина, подобни на руските степи
4. Легва = на 5 клм
5. Пума - хищник от рода на ягуара

Вестник „Литературен глас”, С., бр. 44, 13.Х.1929, с. 1-3.