Петко Тотев

150 години от рождението на Алеко Константинов

Когато слушаме „Един американец в Париж” от Гершуин, музикалната ирония се възприема нееднозначно. Самочувствието на пристигналия в Европа предизвиква усмивка на американски композитор, който си знае човека по-добре от всички. Дори в гротескни пасажи на композицията американското самочувствие звучи не само в контраст с парижкото, европейското, улегнало културното, духовно наслоеното, аристократичното, но и в „тайна” хармония с първооткривателите на Новия свят, с техния порив да обновяват Стария свят, пристигащи в неговите традиционни средища с триумфално колумбовство. То не познава завръщане, знае само откриване. И в най-дълго обитавани места новодошлият отвъд Атлантика вижда прерия, отдавна зажадняла за неговата енергия, фантазия и решителност да се върви напред - както сред аборигените, така и сред аристократите.
Не е еднозначно и чувството на европееца Алеко Константинов в Америка. Писател от България вижда контрастите в Новия свят не сами за себе си, а в размисъл какво ще става по-нататък. Какво ще бъде развитието с дошлите (par venus), как те ще променят пространства и времена, какво ще става с човека при техните победи в обществото и природата? Дълбоко сродна е иронията към дошлите парвенюта в „Един американец в Париж” и в „До Чикаго и назад”. Контрастът между новите господари на света и традиционната култура предизвиква най-напред усмивка, а сетне надежда и тревога, погледи назад и напред, за да не се остава в статуквото на изръшкалия Европата, на пристигналия в Париж, за да го видят, защото той какво ще му гледа на Париж.
Композиторът от Америка и писателят от Европа не остават в пародирането и духовноаристократическата дистанция. Непоправими хуманисти с перо и лира дискретно изразяват плаха надежда сред сгъстяващи се тревоги, че парвенюто също е човек, че може би след време самочувствието ще изглежда иначе, че неговото покритие ще престане да бъде въпиющ проблем. Колкото и да е крехка надеждата в иронията към парвенютата, тя е достатъчна да одухотворява сатирата и гротеската, да прониква дълбоко в мрачните наблюдения, размисли, преживявания.
Самочувствието на преуспелия златотърсач, завоювал свой периметър, основал своя фамилия, своя империя, в американската мечта и действителност има музикален съпровод, кинореклама, литературна алтернатива: Гершуин, Чарли Чаплин, Хемингуей. Усмивката към парвенюшкото самочувствие граничи с трагични размисли какво може да се извади от океана на неограничените възможности. Комично-сатиричната и трагично-сизифовската оркестрация звучи все по-мощно, макар да ни се струва, че е заглушена от децибелите на попгрупировки и формации.
В Европа идва не само „един американец”, идват Гершуин, Чарли Чаплин, Хемингуей. Един невероятен българин преминава Атлантика с прагматична цел - да разшири конкурентоспособността на розовото масло от Розовата долина. Но освен търговеца в Чикаго пристига Алеко Константинов. Все повече българи, заселени през последните две десетилетия в Чикаго (казват, че били над сто хиляди), се замислят защо Алеко Константинов извежда в заглавието на знаменития си пътепис и обратната посока: „До Чикаго и назад”. Ясно е, че пътуванията през Атлантика винаги ще бъдат различни - каквито и приоритети да излизат на преден план, колкото и да се меркантилизира геостатуквото.
В иронията на Гершуин и Алеко проблясват гротескни осветления на новодошлия, сатирични интонации и оркестрации се вплитат в богатия букет на партитурата. Общото възприятие на парвенющината никога не обеднява, не престава да бъде източник на жизнерадостни хумористични коментари с хуманистична стойност, много по-висока от всички цени, капитали, съкровища на острови, банки, сейфове и пр.
Незлобливата усмивка към парвенюто има много по-далечна перспектива от унищожителната сатира и громящата гротеска. Дистанцията в пространството (Европа и Америка, трансатлантизма) и времето („първоночалното” натрупване се оказва постоянно, нарастващо, но не и безкрайно - алчността има „предели на растежа” и в природата, и в обществото) отправя погледа далеч напред. Там не е възможно да остане без отговор въпросът, зададен от Алеко Константинов сред чудесата и тревогите на Новия свят: „Е, ами кога ще живеем?”.
През Атлантика в Европа пристига американец, който дава облика на цяла епоха. Тя е пресъздадена в музика от по-друг американец, също направил трансатлантическо пътуване. За Чикаго от България тръгва търговец на гюлово масло. Той разчита на своята изпитана стока сред всички новости на алъш-вериша. Малко по-друг българин, европеец, поема за Чикаго, за да посети всемирна изложба, да види свят, новости, чудеса на напредъка, но забелязва и негови сенки и неочаквано среща свой сънародник от Розовата долина във въртопа на Новия свят. Двупосочната трансатлантическа ирония към новите господари на света е далечно плаване отвъд тях, към бъдещи брегове и континенти в човешкото развитие. То няма да спре нито с триумфа на един американец в Париж, нито със снизхождението на Ганьо Сомов към абдалите купувачи - какво от туй, че са американци. Развитието продължава и с „Един американец в Париж”, и с „До Чикаго и назад”. „Героите”, породили тази музика и литература, не четат написаното, не слушат композираното. Тези среди си имат свои интереси, своя любима музика. Но те, владеещите повърхността, видимостта, вече са послужили на Джордж Гершуин и Алеко Константинов. Така кръгът не се затваря. Пътуванията през океана продължават.