Мигел де Унамуно

превод и бележка: Николай Тодоров

Поемата на Мигел де Унамуно „Христос на Веласкес” е експериментално изследване на картината на Веласкес, ярък пример за търсенията на модерната испанска литература.
Поезията се преплита с философията, религията, естетиката и архетипите, заложени в мисленето не само на испанския народ, а на християнския свят като цяло. И нещо повече - тя се превръща в пресътворяване на съвременен език - сякаш извън времето - на библейския мит за живота и мисията на Христос. На 31 декември 2012 се навършват 76 години от смъртта на големия испански писател и философ.

 —————————–

ІІ

Вятър, който от бездната на висината,
през братята, които вече бяха повей,
обвивката на душата ни разтърсва
и в треперещото огледало на портрета
трепери също светът. Представя ни
колко обхванат от изкривяване е Твоят образ,
тези, които са потреперали преди смъртта, са видели
Съдията в Теб; но този уседнал човек,
в един гостоприемен регион, дон Диего, неустрашим,
със сърце с несекващ ход,
по общите коларски пътища на Кастилия,
Те видя като че Аполон, с душа,
която само внимава да гледа и да се сдобие
с ясно видение; което е това на изкуството,
училището на видението, вечно обожествяващото.
Защото Те видя с вяра, която се засищаше
само това да гледа, с добре сита душа
да бъде капка, отразяваща Вселената.
Блажени очите, които виждат това, което ние виждаме,
невидяното от царе и пророци,
ни дават слава да стъпваме на скорпии,
и власт над цялата сила на Изкусителя.

XI

МИР ВЪВ ВОЙНАТА

Вече почиваш в мир, този на смъртта, Приятелю!
Ти, който за да ни дадеш война снизходи
в нашия свят; съзидателна война,
извор на прекомерни желания,
ураган на душите, които надигат
като вълни своите устреми с целта да
потопят звездите в тяхното лоно;
война с Бог, тъй както Яков, когато отива
да търси брат си, понеже носи
силата на славата; славата, която е опората
на този, който жадува мира; война, която е славата.
Само в Твоята духовна война ни приляга
да вземем мира, Твоята целувка за поздрав;
само борейки се за небето, Христосе,
ще можем да живеем в мир, ние, смъртните.
Но Твоят мир, Братко, а не измамата,
която ни дава света наместо него, до онзи ден,
в който лъвът със славата ще се насити
и ястребът ще гнезди с гълъба,
защото войната на мира беше Твоята страст.

ХІІІ

РОЗА

Като розовия цвят на дивата къпина,
с пет бели листчета, Твоето тяло,
цвят на сътворението; окървавен бокал
Твоето прободено сърце, където отделяш
същността на пречистения живот.
Преля от болка твоят бокал, чаша
на неизмеримото страдание, което не се побира
в смъртно сърце; от Теб се научихме,
божествени Учителю на болката, болките
които пораждат надежди. Ти пое
болката, която убива човека; и страдайки тъй,
уби нашия страх. И за Твоята болка,
която престори Бог на Човек, Братко, те обичаме,
и общ е нашият Отец, нашият и Твоят,
заради Твоята болка; о, Учителю на Болките! -
тъй като твоята божественост е учение.
Като розовия цвят на дивата къпина -
а къпина е твоят кръст, ложе от тръни -
бяло и с пет листчета, Твоето тяло;
като розовия цвят на къпината, която гореше
на върха на Божията планина, без да изгаря,
голяма свещ от огън насред къпината,
от белия огън на вечната любов.
И в Теб, пламък на любов, разцъфтяла къпина,
както казва Мойсей: „Аз съм този който съм!”, казва ни
на тих глас Твоят Отец; но бокалът
на розата, твоята уста, която е от разни пчелни медове -
кошер, където отиват душите-пчели,
с правото да отпиват от Твоята уста, изпълнена
с полски цветя, с притчи,
които попадат в сърцето - се е затворила
пред студената нощ, и двата ръба на устните Ти
са като още една рана; която от Твоята гръд,
пресушавайки вътрешностите Ти, се отваря,
уста, разкървавена от жадното целуване
и да въздъхва с любовта към мнозина. Твоите две усти,
закоравели от жажда за любов, се умълчават, присвити;
езикът на едната, сърцето на другата,
почиват сухи от това, че са обичали.
От Твоята уста валяха словата като мана,
които при вкусване са огън и свежест;
от Твоята уста бе и проповедта, която в планината
продиктува на вечната любов вечните заповеди;
молитвата на Твоята уста, която утешава
поради това, че се е родила осъдена на смърт.

ХІV

ПОТОК-ИЗВОР

Като поток на слънцето, Твоето тяло блести,
сребърна жила, живееща в чернотата
на скалите, които притискат пролома му;
водите текат и течението му е едно -
на душата на трайното корито.
Къпем се в Теб, Йордан от плът,
и в Теб, във вода и в дух се раждаме.
От Твоя лик в огледалото - сребърни вълни -
виждаме белия полет на гълъба:
неговите крила се размесват с вълните,
като че лети в дълбокото
на ложето на Твоите води. Ти кръщаваш
със Светия дух, потапяш ни
в несътвореното море, което е чиста светлина.
Видението на духа в гръдта Ти
се отразява и за нас Твоят гълъб,
бял огнен език, като снежинка
виждаме как пада от твоя скут.
Ти си, Иисусе, като жив извор,
който пее в гъстака на гората
девствени напеви на вечна любов.

ХІХ

ЛЕН

Бял лен е тялото Ти, крехка тъкан,
която от кафявата земя Бог изпреде,
тъка и багри, и завива своята Мисъл
- на голо, невидимо - одеяние,
придавайки й така нещо, с което да озари света,
светлината на Словото, вечна наметка,
обвезана с безбройни звезди.
И ленът се обагри в царско мораво,
извлечено от морето на бездните
- от морето, където почиват онези, които са били
заедно с онези, които ще бъдат - на Смъртта;
беше саван на любов, когато я пожертва.
С разгневена ръка людете с разкъсвания
разсъблякоха сътворяващото Слово,
но то взе отново дрехата си,
извърна се за да се препаше и като покривало
го простря като балдахин на нашето небе.
Творецът на необятното видение
на стада на слънца-поклонници,
които към нашето кълбо - глъхнеща искра - влекат,
от пепелта му тъка,
с нетленни, тъмни ръце
- инструменти на всемогъществото -
за девет месеца в тъмните вътрешности
на една девойка - туника,
с която - когато се прикрие голотата й - да Я видят
душите, които изникват от скута й.

XXXI

ДЪРВО

Заради теб, Луна, заради твоя отблясък, онази долина
на горчивини наподобява бяло езеро
от сълзи, посреднощ; нейната зеленина,
като лика на водите, и нейните скални
островчета, в които душите в изгнание
очакват своята свобода. Смразени
треперят - бедните! - сякаш сухи листа
през ноември на тополата на брега
на реката, които не се отронват, а щом паднат
в неговия скут, морето ги отнася.
Така и от дървото на кръста, разпръснати
треперят, бедните, душите под бруленията
на страничния вятър от мрачния връх,
който разнася звучния му, безпризорен трепет,
подобно на Miserere (1) на сухите листа,
възгласи на страст, която не се побира в себе си.
Душите съставляват гъстите листа
на дървото на кръста, обединени от него
в братство на любов, и се разтреперват
в хор на главата, коронована
от дългата коса, черна, подобно на нощта,
на белия назаретянин; и когато накрая
страничният вятър от бездната ги изтръгва
от короната на загадъчното дърво,
ще паднат, претърколвайки се по гръдта
бяла на Христос, и в нозете му се изгубват
в река от кръв, която ги отнася
от вечния живот към бездънното море.
Река от кръв, която при проблясъка на Луната,
от сърцето на Христос, по ложето
на тази долина на сълзи, се понасят,
пращейки в мъчителен вихър,
стада души, спечени листа.
И тази твоя кръв напоява устоите
на укреплението на тази, която е архивраг
на човешкото семейство, и която е майката
на яда и отчаянието.

XXXIV

КРОСНО (2)

Кръстът е кросното, на който се навива
човешката тъкан на болката, изтъкана
в божествения стан, с плетката
на нашите тъжни раси, които нишките
и бърдата (3) на съдбата управляват.
И този носен плат е на идеята
на идеите, на Божия син,
Божие откровение, което се познава
когато се даде да се познае. Мисълта
на Бог е нашата история, която се навива
на кросното на твоя кръст, о, Христос!
И според нея се впуска, с нишките
на совалката, душата - преплитаме
от твоето покривало в плата без завършек.

XXXVI

ЗМИЯ

И направената змия от метал, вървя от пустинята на знамето,
тези, които бяха ухапани от горителни змии
и скорпии, поглеждайки към нея и оздравяваха;
изцеляваш, бяла змийо, който погледне към теб
със страстни очи, като човешките скръб
отне изцяло. Змията
примитивна, драконът, който не желаеше
да служи на Бог, с влачене се уви
около Дървото на познанието и нашите прадеди
изкуши, донасяйки гибел на света.
А Ти, бял Драконе на нашето изцеление,
от Дървото на Смъртта висяща,
цялата отрова на болката отнемаш.
Понеже е ужасна твоята любов, огнени Драконе,
от когото водите на живота струят като мана.
Със своята едноръка брадва Смъртта дяла,
втечнявайки нашето дърво на познанието,
дялайки Твоя кръст, както този, който дяла конче,
и в нея отиде, за да умре удушена
в твоите ръце, сковани от любов!

—————————–

Бележки:

1. Тържествена песен по псалм 51, започваща със: „Смили се за мене, Боже…”. - Б. пр.
2. Най-близката дума за превод на славянски език на insubulum (лат.), което означава дървената поставка за навиване на плат; от руския език е заимствана думата „навой”. - Б. пр.
3. Бърдо - дървена рамка, част от тъкачния стан. - Б. пр.