НОСТАЛГИЯ
превод: Марко Марков
НОСТАЛГИЯ
Между хълмите се вдига
слънце -
ето моят рай!
Гдето да съм - мене винаги
ще ме вика роден край.
Нека сняг следите срича,
вятър мокър да ечи -
ще мълча и ще обичам
дом и две добри очи.
А когато падне здрача,
аз, чувалите събрал,
пак към мелница ще крача,
цял обсипан от паспал.
***
Виждам те, Родино, като в огледало…
В теб се е простряло слабото ми тяло.
Сякаш си вселена,
аз - човек сърдечен,
но съм свързан яко с твоя корен вечен.
Моят лист се скъса и лети към тебе
в изгрев или в залез, все из въздух хлебен…
И не съм ли твоя мисъл, твое слово,
обновен от обич,
нежно и сурово?
Ти земя си, почва на века неясен.
В космоса изпрати
свой човек прекрасен,
възвиси отколе блеснала надежда,
на мечтата сложи
пролетна одежда.
И звездите кацат върху клон разлистен,
дървесата дишат твоя въздух бистър.
А небето - туй е
кипнал буен вятър,
времето застигнал,
стоплил с дъх земята.
Всяка утрин с него будим се тревожни,
цялата планета с поглед син обхождаме.
