СЯНКА
(притча)
превод: Николай Тодоров
„Да! и в долината на мрачната сянка ако ходя…”
Давидов псалм [Псалми (23:4)]
Вие, които четете, сте все още сред живите, но аз, който пиша, би трябвало отдавна да съм потеглил по пътя си в мрачната област на сенките. Защото наистина странни неща трябва да се случат и тайни неща да бъдат узнати, и много векове да преминат, докато тези паметни бележки бъдат видени от хората. И когато бъдат видени, ще има такива, които няма да повярват, други ще се съмняват, и все пак неколцина ще намерят много, над което да премислят, в героите, изписани тук с железен писец.
Годината беше година на ужас и на чувство, по-силно от ужаса, за което на земята няма име. Тъй като се случиха много чудеса и знаци, и надлъж и шир, над море и земя, се простираха черните крила на Чумата. За онези обаче, които прозираха в звездите, не беше непредизвестено, че небесата бяха понесли болестен лик; и за мен, гърка Ойнос, измежду другите, беше видна настъпилата смяна на седемстотин деветдесет и четвърта година, когато, при навлизането на Овена, планетата Юпитер се застъпва с червения пръстен на ужасния Сатурн. Особеният дух на небесата, ако не греша много, се прояви не само във физическата орбита на Земята, а и в душите, въображенията и размишленията на човечеството.
Над няколко закръглени бутилки червено хиоско вино, между стените на благородна зала, в здрачения град, наречен Птолемайс, компания от седем души седяхме посред нощ. И до нашата стая нямаше друг вход, освен през висока месингова порта: а вратата беше направена от майстора Коринос, и тъй като беше рядко изкусно изработена, беше залостена отвътре. Също така черните завеси на сумрачното помещение скриваха от погледа ни луната, злокобните звезди и безлюдните улици - но при олицетворяването и спомена за Злото, те няма да бъдат така изключени. Имаше край нас неща, за които не мога да разкажа точно - неща материални и духовни - тежест в атмосферата, чувство на задух, тревожност и най-вече ужасяващото състояние на съществуване, което изживява напрегнатият, когато сетивата му са нащрек и бдят, а в същото време силите на мисълта спят. Над нас беше надвиснала мъртвешка тежест. Тя тегнеше над крайниците ни, над мебелите, над бокалите, от които пиехме; и всички вещи бяха свити и изглеждаха износени, всички, с изключение на пламъците на няколкото железни лампи, които осветяваха нашето пиршество. Те се издигаха във високи и тънки линии от светлина и така продължаваха да горят, бледи и неподвижни; и в огледалото, което техният блясък създаваше връз кръглата абаносова маса, на която седяхме всички ние, събралите се, носеше бледнината на собственото си изражение, в неспокойния блясък на сведените очи на своите съратници. И все пак ние се смеехме и бяхме весели по свой начин, който беше истеричен; и пеехме песните на Анакреон, които са лудост, и пиехме на големи глътки, въпреки че червеното вино ни напомняше на кръв. Защото имаше и друг обитател на нашата стая в лицето на младия Зойлос. Той лежеше мъртъв, проснат в целия си ръст, покрит със саван, духът и демонът на тази сцена. Уви! Той не допринасяше с нищо за нашата радост, с изключение на това, че неговият лик, опустошен от чумата, и очите му, в които Смъртта само донякъде беше изличила огъня на заразата, сякаш се интересуваше от нашето тържество толкова, колкото биха могли да се вълнуват мъртвите от тържеството на онези, които ще умрат. Но въпреки че аз, Ойнос, чувствах върху себе си очите на починалия, все пак се насилвах да не обръщам внимание на горчивината на техния израз, и, вторачен навътре в дълбините на абаносовото огледало, пеех със силен и гръмък глас песните на сина на Теос. Но малко по малко песните ми спряха и техният отглас, разнасящ се сред черните завеси на стаята, стана слаб и неразличим, и също така отшумя. И, чудно! Измежду тези почернени завеси се приближи тъмна и неопределена сянка - сянка, каквато луната, когато е ниско в небето, може да придаде на фигурата на човек: но това не беше сянката нито на човек, нито на бог, нито на нещо познато. И, потръпвайки за момент сред завесите на стаята, тя накрая стана видима на фона на повърхността на месинговата врата. Но сянката беше смътна и безформена, неразличима, и не беше нито сянката на човек, нито на бог - нито бог на Гърция, нито бог на Халдея, нито на някой египетски бог. И сянката остана при месинговия праг, под арката на антаблемана на вратата, и не помръдна, не изрече ни дума, а спря неподвижна и застина. И вратата, при която остана сянката, беше ако правилно си спомням, откъм краката на покрития със саван Зойлос. Но ние, седмината събрани там, виждайки сянката, пристъпваща сред завесите, не смеехме да я възпрем здраво, а сведохме очи и се вторачихме продължително в дълбините на абаносовото огледало. И накрая аз, Ойнос, изричайки няколко непристойни думи, поисках сянката да разкрие местожителството и името си. И сянката изрече в отговор:
- Аз съм Сянка и живея близо до катакомбите на Птолемайс, близо до мрачните полета на Хелусион, които опират в отвратителния Хоронийски канал.
И тогава ние седмината се изправихме от местата си в ужас, стояхме треперещи, и изтръпнали, и стъписани: защото гласът на сянката не звучеше като гласа на никое друго същество, а като на множество от същества, и изменяйки своите каденци от сричка на сричка, отекна злокобно в ушите ни с добре запомнените и познати говори на много умрели наши приятели.
