Иван Киреевски

превод: Стефка Тотева

*

Думата не трябва да бъде чекмедже, в което да е заключена мисълта, трябва да бъде посредник, който да я предава на другите, не подземие, където да се трупат съкровищата на ума и знанието, а врата, през която те да се изнасят. И странен е законът на тези съкровища - колкото повече изнасяш навън, толкова повече остава в хранилището. Даващата ръка не обеднява.

*

Думата, като прозрачно тяло на духа, трябва да съответства на всички негови движения. Затова то трябва непрекъснато да променя цвета си, съобразно непрекъснатото изменящо се движение и развитие на мисълта. В неговия преливащ се смисъл трябва да трепти и да откликва всяко дихание на ума. То трябва да диша със свободата на вътрешния живот. Затова закостенялата дума от учебните формули, не може да изрази духа, както трупът не изразява живот. Обаче, като променя и приема оттенъците си, думата не трябва да преиначава вътрешния си смисъл.

*

Съзнанието за отношението на живата божествена личност към човешката личност служи за основание на вярата или, по-правилно е да се каже - вярата е самото това съзнание, повече или по-малко ясно, повече или по-малко непосредствено. Вярата не изразява чисто човешкото знание, не съставлява някакво особено състояние на ума и сърцето, не се вмества в никаква познавателна способност, не се отнася единствено към логическия разум или сърдечното чувство, или внушението на съвестта, но обгръща цялостно единството на човека и се явява именно в минутата на това единство и е съизмерна с пълнотата му. Затова главният характер на вярващата мисъл се заключава в стремежа да събере всички части на душата в една сила, да изнамери това вътрешно съсредоточие на битието, където разум и воля, и чувство, и съвест, и прекрасно, и истинно, и удивително, и желано, и справедливо, и милосърдно, и цялото съдържание на ума да се слива в едно живо единство и по такъв начин да се възстановява истинската личност на човека в нейната първозданна неделимост.
Не формата на мисълта, представяща се пред ума, произвежда в него съсредоточие на сили, но от умствената цялост произлиза този смисъл, който дава истинската гледна точка на мисълта.

*

Не за всички са възможни и не за всички са необходими богословските занимания, не за всички са достъпни заниманията по любомъдрие, не за всички е възможно постоянното и особено упражнение в онова вътрешно внимание, което събира и изчиства ума и го води до висше единство, но за всеки е необходимо да свърже посоката на живота си със своето дълбоко убеждение на вярата, да подчини на него главното си занятие и всяка по-особена дейност, за да бъде всяко действие израз на един стремеж, всяка мисъл да търси само едно основание, всяка крачка да води само към една цел. Без това животът на човека няма да има никакъв смисъл, умът ще бъде сметачна машина, сърцето - сбор от бездушни струни, в които ще свири случаен вятър, никое действие няма да има нравствен характер и човекът всъщност няма да съществува. Защото човекът - това е вярата.

*

Мисленето, отделено от сърдечния стремеж, е развлечение на душата, равно на безсмислената радост. Колкото по-дълбоко е такова мислене, колкото то е видимо по-важно, толкова повече прави човека лекомислен. Затова сериозното и силно занимание с науките принадлежи към средствата за развлечение, към начина да се разсееш, за да избягаш от самия себе си. Тази мнима сериозност, тази мнима заетост прогонва истинската. Светските удоволствия действат не толкова успешно и не толкова бързо.